Антон Дончев - Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа - Степта)

А над света грееше ден като всички и грееше същото слънце, което грее и над твоята глава, когато в твоето „днес“ ти слушаш моите слова от устата на певец или ги четеш върху книга. Само че тогава беше друго „днес“, нашето „днес“, ала слънцето беше същото. И то беше двадесет и седмият ден от четвъртия месец — славяни и траки дават имена на месеците, а болгарите ги наричат само с числа — в първата седмица след новолуние, когато луната расте. И то бяха дни на пролетния хански лов и на пролетното преглеждане на конниците.

В този ден дойдоха в стана на хан Кубрат пратениците на три велики племена — пратеници на славяни, на ромеи и на хазари.

И се случи така, че пратениците на славяните и ромеите, а бяха те княз Слав и патрицият Алексис Скира — пътуваха заедно през степта.

И като видя в степта висока могила, княз Слав препусна напред и белият му тракийски жребец изкачи склона на могилата. А на върха на могилата отдалеч се виждаше конник, но когато князът стигна върха — ето, конникът беше изчезнал и на върха стоеше каменен истукан.

И този каменен истукан имаше ръста на едър мъж. Личеше, че е много стар. И слънцето, вятърът и дъждът бяха избелили древния камък, та той белееше като кост, и дори беше по-бял, но във вдлъбнатините и резките камъкът тъмнееше като изгорял въглен, посипан с пепел. И отдалеч истуканът приличаше на изправена забулена жена, защото времето беше изронило чертите му, ала отблизо се виждаше, че това е мъж воин, дори се виждаха плитките на косата му, мечът му и чашата, която притискаше с прегънати ръце до гърдите си. А лицето на истукана гледаше към изгрева, та сутрин първо посрещаше първите лъчи и почервеняваше, сякаш от земята се вдигаше кръв до устните му. И чертите на това лице вече не се различаваха добре, та не се разбираше, а само се отгатваше къде са били устните, къде веждите на каменния воин. И лицето не ставаше по-грозно — напротив — живите не можеха да откъснат очи от него. И всеки търсеше в истукана повече от това, което виждаше, и тогава се досещаше, че не времето, а незнайният ваятел беше оставил лицето недовършено, защото човек се отвръща от завършеното.

Когато славянинът се изкачи на върха на могилата, в гърдите на истукана се беше впила сива птица и забиваше клюн в камъка, както Зевсовият орел се впива в плътта на Прометей и кълве черния му дроб. И славянинът скочи от седлото и прекрачи със свито сърце да я прогони, а птицата отлетя безшумно като сянка. И славянинът видя, че чашата в ръката на истукана беше вдлъбната и пълна с бистра вода от дъждовете, та небесната птица беше пила вода от гърдите на истукана.

Тогава славянинът вдигна поглед и видя очите на каменния воин. А бялото чело беше запазило тъмните орбити, които зееха върху изроненото лице, та не се виждаха дъната на орбитите. И на славянина се стори, че някой гледа през него — живия, и над него, с широко отворени очи — гледа нататък към изгрева, подир някого, когото е изпратил, за някого, който щеше да дойде.

И славянинът се обърна натам, накъдето гледаше каменният призрак. И видя степта.

Пред славянина се простираше до краищата на видимия свят безкрайна равна степ. А степта тънеше в утринна роса и блясъците на росата я обгръщаха в светлозелено сияние, та степта изглеждаше разтопена и мъглива като видение. И далеч напред светеха петната на плитки езера, останали след оттеглилите се пролетни води, и тези петна се сливаха на кръгозора в синьо-зелено сребърно море. И на славянина се стори, че кръгозорът се извива в плавна черта, като че ли степта покриваше огромно кълбо и това кълбо се носеше в небето. Усети, че се смалява, а небето се вдига над него. И грижите му, и тревогите му, лутанията му станаха дребни и нищожни. Усети се пречистен и самотен. И славянинът вдъхна дълбоко мириса на бавния степен вятър, преминал над безкрайните простори, изпълнени с трева, вода и слънце.

И като млада птица, която се учи да лети и за пръв път напуска гнездото, душата на славянина се отдели от него и се вдигна нагоре. Но колкото и високо да се вдигаше, видя само степ. И душата му страхливо изви, върна се при него и се вкопчи в гнездото си, и не искаше да лети над степта.

Тогава славянинът затвори очи, отвърна се и тръгна през върха на могилата. И като извървя със свито сърце няколко крачки през тревата, отвори очи. И отново пред очите му се простираше степта.

И в степта пред краката му лежаха три плитки червени кръга с черни ръбове — като огромните гърла на три кръгли котела, пълни с кръв или с огън, заровени до самите гърла в земята. И трите червени кръга димяха като гърла на вулкани, пълни с течна лава, и сякаш само ръбовете насипи, които ги отделяха от зелената степ, спираха червената багра да не се разлее в степта.