Антон Дончев - Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа - Степта)

Понякога, когато поискам да заспя — защото понякога и аз трябва да спя истинския, човешки сън — когато искам да заспя, започвам да си припомням реките, които съм виждал, или дърветата, под които съм преспивал, или планините, по които съм се катерил. И цели нощи мога да си спомням само реки. Ах, колко хубави бяха топлите реки на моето детство, в които виждах потопени моите сребърни младежки ръце. Ръце до китките във водата, които бавно приближават към сянката на рибата, застинала между разлюлените зелени пипала на водораслите. Топлите реки на моето детство, с малките хълмчета едър пясък, насипани край белите камъни — там, където едрият рак се беше вмъкнал и чакаше моята ръка, която бавно лазеше към него. А гърдите ми бяха потопени в реката и моето сърце тупаше току под огледалото на водата — и съвсем малки вълни бръчкаха сребърната вода. И аз си спомням реки, достойни за обич, спомням си реки за страх и реки за давене, и реките — межда с враговете ми. Реки, реки, реки — бистри, мътни, пресъхнали…

А сега трябва да избера само една река и да накарам княз Слав да нагази в нея с коня си. И си мисля, че сенките, с които разговарям, приличат на сенките на рибите в топлите реки на моето детство — тези риби, които в летните дни се плъзгаха по дъното, които в звездните нощи проблясваха като сребърен дъжд над черните огледала на вировете, които плуваха под прозрачния лед, а пък аз вървях над тях като насън — моите крака, обути в ботуши, и под тях сенки на риби. И трябва да извадя тези риби, тези призраци, които летят, които се плъзгат във водата, да ги сграбча с пръстите си, да ги измъкна над вълните, да ги видя на педя пред очите си — вече не призраци, а риби, с техните перки, с техните люспи, с техните ужасени очи. Трябва да ги сграбча, за да мога да ги подам на хората. И не смея да помисля какво хората ще направят с тях.

И така — започвам да разказвам… Стоя като върху носа на лодка, която стремително се носи през пещерно море, и хвърлям думите си срещу мрака. И ето — сега стоя в своя вечен мрак и говоря. Понякога не зная какво говоря, понякога не помня какво съм казал. Или мъчително търся дума след дума, или думите се изливат от мене като кръв от рана, без да мога да ги спра, с всеки удар на сърцето.

Говоря и денем, и нощем. Мисля си, че съм само мех, пълен с вино, и виното трябва да изтече от меха капка по капка и да падне върху устните на тези, които са вдигнали нагоре лицата си и очакват всяка капка, сякаш умират от жажда. И не мога да излея виното изведнъж. И не мога да говоря бързо, защото хората, които ме слушат, трябва да записват моите думи. И денем, и нощем се грижа виното, с което причестявам хората пред мене, да не носи привкус от меха, който го пази. Защото и най-добрият мех, и най-добре обработената кожа все пак с нещо напомня, че някога е била кожа на живо същество. Защото колкото и да се мъча в моите думи да не се примеси и най-слабият привкус на болките ми, на отчаянието ми, на моята немощ, все пак ми се струва, че понякога не съм само глас на свидетел, а ставам и съдник на мъртвите. Но не бива. Тогава се радвам, че перата, които записват моите слова, не предават глухата дрезгавина на моя глас, немощната старческа кашлица, горчивото задъхване. Не преживявам, не страдам, аз съм само огледало, което е отразило далечната светлина на миналите дни. А повърхността на огледалото не се вълнува.

Хора, слушайте и запомняйте.

Това се случи в годината на Змея според летоброенето на болгарите, и от началото на това летоброене бяха изтекли 5436 години. А от сътворението на света бяха изтекли 6150 години и преди 668 години се бе родил Христос. По това време леточислението на мохамеданите едва набираше летата на зрял мъж.

И много певци казват — това се случи в дните на еди-кой си цар, ала няма да кажа така, защото сметките по всичко човешко винаги са криви. Защото ако кажа — то беше в дните на ромейския император Констанс Втория, както си мислехме всички тогава, то ще излезе лъжа, тъй като дните на император Констанс вече се бяха свършили и той беше отишъл при бащите си — убит в Сиракуза, само че ние не знаехме за това. И ако кажа — то беше в дните на хазарския каган Тарду, син на Блучан, пак няма да е истина, защото Тарду беше само сянка на престола, а хазарите водеше Иви Шегун хан, предводителят на тюркутите. И не може да се изброят всички царе, кагани и шахове, които живееха по това време и наричаха земите си на своите имена, пък днес са ги забравили дори мъдреците.