Шарлот Бронте - Шърли

След като се наобядва и се усамоти във всекидневната на пасторския дом, оставяйки чичо си над чашата портвайн, проблемът, който я занимаваше и не я оставяше на мира, бе: „Как ще преживея целия този ден?“

Снощи се бе надявала, че той ще бъде като вчерашния, че вечерта отново ще премине щастливо с Робърт. Тази сутрин осъзна грешката си, но все още не можеше да се успокои, убедена, че няма да се появи никаква възможност да се върне до дома в клисурата или пък Робърт отново да се присъедини към компанията й.

Понякога след чая той идваше насам, за да прекара час-два с чичо й — звънецът на вратата иззвъняваше, гласът му се чуваше откъм коридора точно по здрач, когато тя почти не очакваше подобна радост. Това се случи на два пъти, след като се бе отнесъл с нея подчертано хладно, и макар че той рядко се обръщаше към Каролайн в присъствието на чичо й, бе поглеждал умилостивяващо към нея от мястото си срещу работната й масичка. Малкото думи, които й бе отправял, бяха успокояващи. Начинът, по който й бе пожелавал лека нощ, бе мил. Той би могъл да дойде и тази вечер — шепнеше измамната надежда; Каролайн бе почти уверена, че именно измамната надежда мълви тези слова. Но въпреки това се вслушваше.

Опита се да почете, но мислите й бяха разпилени. Опита се да нашива, но всеки бод я изпълваше с досада — това занимание я отегчаваше непоносимо. Отвори писалището си и се опита да напише съчинение на френски, но само изпълни листа с грешки.

Внезапно звънецът на вратата остро иззвъня; сърцето и подскочи; тя изприпка до вратата на стаята, открехна я тихо и надзърна през пролуката. Фани посрещаше някакъв посетител, строен господин, висок почти колкото Робърт. За секунда Каролайн си помисли, че това е Робърт, за секунда я обзе бурна радост. Но гласът, който попита за мистър Хелстоун, разсея заблуждението й — това бе глас на ирландец, следователно принадлежеше не на Мур, а на курата Малоун. Гостът бе въведен в трапезарията, където без съмнение незабавно се притече на помощ на пастора в изпразването на гарафата.

За отбелязване бе, че ако в някой дом на Брайърфийлд, Уинбъри или Нанъли влезеше курат и се натъкнеше на сложена, било за обед или за вечеря, маса то биваше последван от още един свой събрат, а често и от двама. Това не означаваше, че са си определили среща на въпросното място, а просто, че и тримата търчаха един след друг през цялото време. Когато например Дън търсеше Малоун в квартирата му и не го намираше, той разпитваше накъде се е отправил и след като научеше посоката от хазайката, се втурваше по петите му. По този начин постъпваше и Суийтинг. И тъй слухът на Каролайн бе измъчван на три пъти този следобед от звъна на входната врата и нашествието на неканени гости: Малоун бе последван от Дън, а той пък — от Суийтинг. Поръчано бе да се донесе още вино от избата (защото достопочтеният Хелстоун, макар и да хокаше по-младите свещеници, когато ги завареше да „гуляят“, както се изразяваше той, в собствените им квартири, винаги се радваше да ги почерпи на своята височайша маса с чаша от най-доброто си вино), а през затворените врати Каролайн чуваше момчешкия им смях и глупавото им дърдорене. Тя се опасяваше, да не би да останат и за чая, тъй като далеч не можеше да възприеме като някакво удоволствие приготвянето на чай специално за тези тримата. Как различно оценяваме хората! Тези трима мъже например бяха млади и образовани като Мур и все пак каква голяма разлика! Тяхната компания за нея бе истинско отегчение, а неговата — самото щастие.

Не само че й бе писано да бъде облагодетелствувана от обществото им, но в този момент съдбата й изпрати още гости, четирима на брой — четири дами, посгъстили се в малък файтон, чиито колела се търкаляха доста трудничко по пътя откъм Уинбъри. Една възрастна дама, придружена от три позакръглени дъщери, идваше да посети „по приятелски“ според обичая по тези места. И тъй звънецът пропя за четвърти път и Фани, след като отвори вратата на гостите, обяви:

— Мисис Сайкс с дъщерите си.

Когато Каролайн трябваше да посреща гости, тя обикновено кършеше нервно ръце, заливаше се от руменина и припряно, но колебливо пристъпяше напред, като междувременно й се искаше да бъде някъде далеч. По време на такива изпитания тя безславно забравяше изискванията на учтивото поведение, макар че бе ходила на училище цяла една година. И при сегашния случай малките й бели ръце се отнасяха твърде безмилостно една към друга, докато притежателката им стоеше в очакване на мисис Сайкс.