Шарлот Бронте - Шърли

Каролайн преразглеждаше неговия характер, нрава му, повтаряше си възгледите му за брака. Бе ги премисляла много пъти досега и се беше опитвала да измери дълбочината на пропастта между своя ум и неговия. И тогава, от другата страна на тази широка и дълбока бездна, бе съзирала, а съзираше и сега, още една фигура, застанала до чичо й — странна личност, мрачна, зловеща, почти неземна. Това бе полузабравеният образ на собствения й баща — Джеймс Хелстоун, братът на Матюсън Хелстоун.

До ушите й бяха достигнали слухове за характера на баща й. Стари прислужници бяха правили намеци, а знаеше също, че той не бе добър човек и че никога не е бил мил с нея. Спомни си — това бе един неприятен спомен — няколкото седмици, които бе прекарала с него в някакъв голям град, без прислужница, която да я облича и да се грижи за нея; седмици, когато биваше затваряна ден и нощ в една таванска стая без килим, с едно голо легло без завеси и почти никаква друга мебел; когато той бе излизал всяка сутрин и често бе забравял да си дойде и да я нахрани през деня, а вечер се връщаше като луд — вбесен и ужасен или, което беше още по-болезнено, като някой идиот — изпаднал в слабоумие, лишен от разсъдък. Тя си спомни, че тогава се разболя и че когато една нощ бе много зле, той влезе в стаята обезумял и заяви, че ще я убие, тъй като била бреме за него; хора се притекоха на помощ при писъците й и от момента, в който я отделиха от него, не го видя повече, освен мъртъв в ковчега му.

Това бе нейният баща. Тя имаше и майка; въпреки че мистър Хелстоун никога не говореше пред нея за майка й, въпреки че не можеше да си спомни дали я бе виждала, Каролайн знаеше, че е жива. Тази майка е била съпруга на пияницата — какъв ли е бил техният брак? Като се извърна от решетката на прозореца, откъдето наблюдаваше скорците (макар и да не ги виждаше), Каролайн наруши тишината в стаята с тих, пропит с горчивина глас:

— Назовавате брака ужасен и предполагам, че имате предвид този на баща ми и майка ми. Ако майка ми е изстрадала каквото аз изстрадах, когато бях с баща си, тя сигурно е имала непоносим живот.

Мистър Хелстоун, към когото се бяха осмелили да се обърнат по този начин, се извъртя на стола си изгледа своята племенница над очилата — бе просто изумен.

Баща й и майка й! Откъде й бе дошло наум да споменава баща си и майка си, за които той никога за дванадесетте години, през които тя бе живяла с него, не й бе говорил? Не бе в състояние да си представи, че тези мисли можеха да се родят в нейния ум, че тя имаше спомени и предположения за родителите си.

— Баща ти и майка ти? Кой ти е говорил за тях?

— Никой. Но си спомням част от онова, което представляваше баща ми, а майка си съжалявам. Къде е тя?

Това „Къде е тя?“ бе трептяло на устните на Каролайн стотици пъти досега, но до този момент не го бе произнасяла.

— Откъде да знам — отвърна мистър Хелстоун. — Познавах я малко. От години не съм чувал нищо за нея, но където и да е, тя не мисли за теб. Имам причини да вярвам, че не желае да те види. Хайде, време е за училище — при братовчедка си ходиш в десет, нали? Часовникът току-що удари.

Може би Каролайн щеше да каже още нещо, но влезе Фани и уведоми господаря си, че църковните настоятели искали да разговарят с него в канцеларията. Той побърза да отиде при тях, а племенницата му се отправи към дома на Мур.

Пътят от дома й до тъкачницата се спускаше надолу и затова тя тича почти през цялото време. Движението, свежият въздух, мисълта, че ще види Робърт или че поне ще бъде в дома му, близо до него, бързо разведриха помраченото й настроение. Когато наближи бялата къщичка толкова, че можеше вече да я види, а и да чуе тътена на тъкачницата и боботенето на водата около голямото й колело, първото нещо, което съзря, беше Мур, застанал до портата на градината. Стоеше там в препасана с колан холандска риза, с лека шапка на главата — това делнично облекло му подхождаше добре — и гледаше надолу по алеята, а не в посоката, от която идваше братовчедка му.

„Никой не може да се сравнява с него — помисли си тя. — Толкова е хубав, колкото и умен. Какъв проницателен поглед има! Колко чисти и одухотворени черти — изтънчени и сериозни, но пък миловидни! Харесвам лицето му, харесвам вида му — ах, как го харесвам. Много повече, отколкото някой от онези размъкнати курати например, повече, от когото и да е друг! Милият ми Робърт.“

Тя бързо подири компанията на „милия Робърт“. Що се отнася до самия него — когато Каролайн се появи пред очите му, предполагам, че ако можеше, „милия Робърт“ би изчезнал като дух от погледа й. Ала тъй като бе част от действителността с доста внушителни размери, а не измислица, той бе принуден да изтърпи поздрава й. Отговорът му бе кратък — би подхождал на братовчед, на брат, на приятел, но в никакъв случай не на любещо същество. Неназовимото очарование от предната вечер бе изчезнало от поведението му — той не бе същият човек. Във всеки случай в гърдите му не биеше същото сърце. О, горчиво разочарование! О, тежка мъка! Отначало нетърпеливата девойка не посмя да повярва на промяната, въпреки че я видя и почувства. Трудно й бе да изтегли ръката си от неговата, преди той да я дари поне с нещо като мило стисване; трудно бе да извърне поглед от неговите очи, преди изражението му да покаже нещо повече и по-нежно от хладния поздрав.