Шарлот Бронте - Шърли

— Върху главите ни ще се изсипе фарисейският гняв заради участието ни в това дело — каза той, — но аз ще се опълча срещу всеки клеветник. Отидох там само за да подкрепя законността, да изпълня дълга си на мъж и британец — склонен съм да оприлича тези два образа с образите на свещеника и на левита, в най-възвишеният им смисъл. Вашият наемател Мур — продължи той — спечели одобрението ми. Не бих могъл да си представя по-хладнокръвен, нито пък по-решителен командир от него. Освен това този човек прояви проницателност и здрав разум — първо, като се показа напълно подготвен за последвалото събитие, а подир това, когато добре обмисленият план му донесе успех, като съумя да използува победата си така, че да не опетни името си. Сега някои от съдиите са доста уплашени и както всички страхливци на тяхно място искат да проявят жестокост. Мур ги усмирява с възхитително благоразумие. Доскоро той не се ползуваше с особено добро име в околността, но запомнете думите ми — общественото мнение ще се обърне сега в негова полза, хората ще разберат, че досега не са го оценявали достатъчно, и ще побързат да поправят грешката си. А когато Мур осъзнае, че хората са склонни да признаят неговите достойнства, изражението му ще стане много по-приветливо от онова, с което ни удостояваше досега.

Тъкмо когато мистър Хелстоун възнамеряваше да добави към речта си няколко полушеговити, полусериозни предупреждения към мис Кийлдар във връзка със слуховете за пристрастността й по отношение на нейния надарен наемател, едно позвъняване на вратата оповести пристигането на нов посетител, като осуети добронамерената му задявка. А когато се появи самият посетител, който бе един белокос възрастен господин с войнствено изражение и надменен поглед — с две думи, това бе нашият стар познайник и стар враг на пастора, мистър Йорк, — свещеникът левит грабна шапката си и след като отправи възможно най-краткото „сбогом“ към мис Кийлдар и възможно най-сдържаното кимване към госта й, си замина, без да се бави нито секунда повече.

Мистър Йорк съвсем не бе в добро разположение на духа. Той доста безцеремонно изложи мнението си за случилото се през нощта — Мур, съдиите, войниците, водачите на бунтовниците, всички те попаднаха под ударите на злъчните му нападки. Но най-силните епитети — а те наистина бяха цветът на богатия йоркширски речник — той запази за войнствуващите духовници, за кръвожадните и демонични пастор и курат. Според него това бе последната капка в чашата на църквата, която единствена носела вината за случилото се.

— Църквата — каза той — се озова в небрано лозе; сега е моментът тя да се сгромоляса, щом свещениците започнаха да се перчат сред войниците, да ръсят куршуми наляво и надясно и да отнемат живота на люде, много по-достойни от тях самите.

— А какво щеше да прави Мур, ако никой не му се бе притекъл на помощ? — попита Шърли.

— Да сърба каквото си е надробил.

— Което означава, че вие бихте го оставили сам лице в лице срещу тази тълпа. Добре. Той притежава голяма смелост, но дори и най-голямата смелост, която някога е изпълвала човешки гърди, едва ли би била от полза срещу двеста души.

— С него бяха войниците — тези клети роби, които продават собствената си кръв и проливат кръвта на другите за пари.

— Мнението ви за войниците е също толкова лошо, колкото и за свещениците. Според вас всички, които носят червени мундири, са изметът на Англия, а пък тези, които носят раса, са нейните измамници. Смятате, че мистър Мур е постъпил зле, като е призовал на помощ войската, а още по-зле, като е потърсил помощ и от другаде. Смисълът на думите ви се свежда до следното — той е трябвало да изостави тъкачницата и живота си в ръцете на тълпата от разярени луди, а мистър Хелстоун, както и всеки друг мъж от енорията, е трябвало да наблюдава разрушаването на постройката и посичането на собственика й, без да си мръдне пръста, за да ги спаси.

— Ако Мур се бе държал към хората си още от самото начало както подобава на един работодател, те никога нямаше да демонстрират чувствата си към него по този начин.

— Лесно ви е да говорите — възкликна мис Кийлдар, която бе започнала да се разгорещява, защитавайки каузата на наемателя си, — вие, чието семейство живее в Брайърмейнс от шест поколения насам, а хората тук са свикнали с вас от петдесет години, вие, който познавате всички техни странности, предразсъдъци и предпочитания. Наистина не ви е трудно да постъпвате така, че да не ги засягате. Но мистър Мур дойде тук като чужденец, той пристигна беден и без приятели, без никаква друга опора, освен собствените си сили, без нищо друго, което да му помогне да си проправи път, освен честта, способностите и трудолюбието. И наистина, каква чудовищна несправедливост от негова страна, че поставен сред такива условия, той не успя веднага да се хареса със своето по природа сериозно и сдържано поведение, че не се научи да се шегува, да се държи непринудено и сърдечно с непознатите селяни от околността, както постъпвате вие със съгражданите си! Непростим грях е, че когато въвеждаше подобренията в тъкачницата си, той не престъпи към това дело по възможно най-безопасния начин, че не направи промените си с необходимата деликатност, както би постъпил някой едър собственик! Нима той трябва да стане жертва на разгневената тълпа заради грешки от този род? Нима трябва да му се откаже дори и правото на самозащита? Нима тези, в чиито гърди туптят мъжки сърца (а мистър Хелстоун, говорете каквото си искате за него, притежава такова сърце), трябва да бъдат очерняни, защото са застанали до рамото му, защото са се осмелили да прегърнат каузата на един срещу двеста?