Шарлот Бронте - Шърли

Мис Кийлдар се изчерви, докато се смееше на собствената си прекалено ревностна щедрост и неточните си пресмятания. Мур също се засмя, макар и по-тихо. Също така тихо той нареди да свалят кошница след кошница от колата и да ги върнат обратно в килера.

— Това трябва да се разкаже на пастора — заяви той. — Ще има да го разправя! Какъв отличен армейски доставчик би излязло от мис Кийлдар! — отново се засмя той, като добави: — Всичко е точно така, както си го представях.

— Вие трябва да сте благодарен — каза Шърли, — вместо да ми се надсмивате. Какво можех да направя? Откъде можех да зная какъв е апетитът ви или колко души наброявате? От това, което знаех, си помислих, че има поне петдесет души за изхранване. Вие нищо не ми казахте, а освен това една молба да се изпратят провизии за войниците съвсем естествено кара човек да си мисли за големи неща.

— Сигурно е така — отбеляза Мур, като отправи още един от своите проницателни и спокойни погледи към притеснената Шърли. — А сега — продължи той, като се обърна към коларя — можеш да откараш останалото до клисурата. Товарът ти е вече доста поолекнал и сравнение с онова, което мис Кийлдар ти беше приготвила преди малко.

Докато колата напускаше с трополене двора, Шърли положи усилие да си възвърне присъствието на духа, а след това пожела да узнае какво е състоянието на ранените.

— Сред нас няма ранени — бе отговорът.

— Но вие сте ранен в слепоочието — намеси се един развълнуван и приглушен глас — гласът на Каролайн, която, скрила се в сянката на вратата и застанала зад едрата фигура на мисис Джил, до този момент бе убягнала от вниманието на Мур; когато тя проговори, погледат му се насочи към убежището й.

— Много сериозно ли сте ранен? — попита тя.

— Колкото когато си убодете пръста с игла за шиене.

— Вдигнете косата си, за да видим.

Той свали шапката си и направи това, което искаха от него; изпод кичурите се показа само една тясна ивица лейкопласт. Каролайн даде да се разбере с леко кимване на главата, че е удовлетворена, и изчезна в къщата.

— Откъде знае тя, че съм ранен? — попита Мур.

— От слуховете, несъмнено. Но Каролайн е прекалено добра, че проявява загриженост за състоянието ви. Що се отнася до мен, аз имах предвид други жертви, когато ви попитах за ранените — какви поражения са нанесени на противниците ви?

— Един от бунтовниците, или жертвите, както вие ги наричате бе убит, а ранените са шестима.

— Как постъпихте с тях?

— По начин, който вие самата ще одобрите. Незабавно им бе оказана медицинска помощ, а щом намерим две покрити коли и малко чиста слама, те ще бъдат откарани в Стилброу.

— Слама! На вас ви трябват легла и чаршафи. Веднага ще изпратя моята кола с всичко необходимо в нея. Сигурна съм, че мистър Йорк ще изпрати неговата.

— Правилно разсъждавате — той вече изяви желание за това. А мисис Йорк, която подобно на вас е склонна да счита разбойниците за мъченици, а мен и особено мистър Хелстоун за убийци, в този момент, струва ми се, е погълната изцяло от тежката задача да напълни колата с пухени дюшеци, възглавници, подложки, одеяла и какво ли не още. Жертвите съвсем не могат да се оплачат от липса на внимание, уверявам ви. Мистър Хол, любимият ви пастор, е при тях още от шест часа; поучава ги, моли се с тях и ги обслужва като милосърдна сестра. А добрата приятелка на Каролайн, мис Ейнли, тази изключително скромна стара мома, изпрати цял запас от марля и бинтове, който може да се сравни по мащаб с пратката от месо и вино на една друга дама.

— Достатъчно. А къде е сестра ви?

— На сигурно място. Настаних я за една нощ при мис Ман, а тази сутрин и двете се отправиха към Уъруд Уелс (място, добре известно с минералните си извори), където ще останат няколко седмици.

— А пък мистър Хелстоун ме настани у дома си! Вие мъжете се смятате за много умни! Приветствувам идеята ви и се надявам, че вкусът й, докато я предъвквате, ви доставя удоволствие. Каквито сте умни и разумни, защо не сте и всезнаещи в същото време? Как става така, че събитията се нижат под самите ви носове, а вие нищо не подозирате? Сигурно трябва да е така, в противен случай нямаше да изпитваме неповторимото удоволствие, че сте надхитрени. Да, приятелю, можете да се взирате в лицето ми колкото си щете, но нищо няма да прочетете там.

И действително Мур, изглежда, не разбираше нищо.

— Сега си мислите, че съм една опасна представителка на моя пол, нали?

— Най-малкото особена.

— А Каролайн — и тя ли е особена?