Шарлот Бронте - Шърли

Тъй като денят бе хубав или поне приятен (слънцето се бе скрило зад тънка пелена от облаци, а по хълмовете се синееше лека мъгла, която обаче не криеше хлад или влага), докато Шърли бе заета с посетителите си, Каролайн успя да убеди мисис Прайър да вземе бонето и летния си шал и да излезе на разходка с нея нагоре към стесняващия се край на клисурата.

На това място двата противоположни склона се приближаваха един към друг и обрасли с шубраци и неизбуяли дъбове, оформяха горско дефиле, по чието дъно откъм тъкачницата се спускаше потокът, който следваше своето неравно и неспокойно русло, преодолявайки множество камъни, блъскайки се в начупени брегове, в схватка с оголени корени на дървета, разпенен и бълбукащ, поел борбено по своя път. Тук, на около половин час път от тъкачницата, човек можеше да изпита завладяващо усещане за самота — можеше да го открие в сянката на необезпокояваните дървета и в песента на птиците, за които тази сянка беше дом. Пътят до това място съвсем не бе отъпкан — свежите горски цветя служеха за доказателство, че тук рядко стъпва човешки крак. Човек би си помислил, че многобройните диви рози напъпваха, разцъфтяваха и увяхваха под погледа на усамотението, сякаш бяха жители на султански харем. Тук цветовете на камбанките пленяваха с лазурната си синевина, а осеяната с бели цветчета поляна приличаше на къс обсипано със звезди небе.

Мисис Прайър обичаше тихите разходки — тя винаги странеше от големите пътища и избираше непознатите пътеки. В подобни случаи предпочиташе да има до себе си някой спътник, защото в моменти на усамотение изпитваше безпокойство — някакъв смътен страх от смущаващи срещи нарушаваше за нея насладата от самотните скитания. Но с Каролайн тя не се боеше — напуснеше ли веднъж границите на всякаква човешка обител и потопеше ли се в спокойните владелия на природата, придружавана от своята млада приятелка, в съзнанието и изражението й сякаш се прокрадваше някаква благотворна промяна. Когато бе с Каролайн — и то само с Каролайн, — човек би казал, че от сърцето й се откъсваше тежък товар, че от челото й се смъкваше някакъв воал, а духът й се отърсваше от оковите си. Когато бе с нея, тя ставаше ведра, а понякога дори нежна; с нея споделяше това, което знаеше, пред нея разкриваше част от преживяванията си, даваше й възможност да съди какъв живот бе водила, какво е било възпитанието й, докъде се простира интелигентността й, как и къде са уязвими чувствата й.

Днес например, докато вървяха рамо до рамо, мисис Прайър разговаряше със спътницата си за различните птици, които пееха по дърветата, отгатваше видовете им, разказваше за начина им на живот и за техните особености. Изглежда, бе добре запозната с английското естествознание. Назова всички диви цветя по пътя; всички тревички, които се подаваха иззад камъните или пък надничаха от пукнатините в старите зидове, останали до този момент незабелязани за Каролайн, сега бяха назовани по име, като това бе съпътствувано от по няколко думи за техните свойства. Стана ясно, че мисис Прайър бе изучила в подробности растителния свят по английските поляни и гори. Когато се изкачиха до най-високата част на дефилето, те седнаха заедно върху обрасла с мъх скала, подала се над земята в основата на стръмен зелен хълм. Мисис Прайър се огледа наоколо и започна да разказва за околността, за това как е изглеждала тя в нейните очи преди много години. Спомена за промените в нея и я сравни с други места в Англия. В сдържания, но необикновено свеж език на нейните описания се прокрадваше усет към живописното, познаване на красивото и обикновеното, способност да съпоставя примитивното с цивилизованото, величавото с посредственото и това придаваше на думите й една очарователна и жива описателност, която бе колкото приятна, толкова и непретенциозна.

Благоговейното удоволствие, с което Каролайн слушаше — толкова искрено, толкова кротко и при все това толкова видно, — предизвика леко оживление у по-възрастната дама. Едва ли често се случваше тя, чиято външност излъчваше хладина и сдържаност, свенливост и необщителност, да узнае какво означава да събудиш, у тази, към която изпитваш привързаност, чувство и искрена обич и почтителна възхита. Без съмнение приятно бе усещането, че едно младо момиче, за което, ако можеше да се съди по развълнувания й поглед и изражение, тя бе разтворила душата си с най-топли чувства, я гледаше с уважение като своя учителка и се уповаваше на нея като на своя приятелка. С малко повече пристрастие, отколкото обикновено си позволяваше да прояви, мисис Прайър каза, навеждайки се към младата си спътница, за да отмести от челото й една светлокафява къдрица, изплъзнала се от придържащия я гребен: