Джеймс Купър - Лоцманът

На края на едно канапе малко по-далеч се бе облегнала друга девойка, облечена цялата в бяло. Уединението може би я бе направило леко небрежна към външността си или може би гребенът не беше в състояние да задържи цялото обилие на косите й с цвят и лъскавина на гарваново крило, които се бяха разпуснали свободно и обгръщайки раменете с бляскавата си коприна, се разстилаха пищно като тъмни вълни по роклята и по жакардовата тапицировка на канапето. Малка ръчица, която сякаш се срамуваше от прекрасната си голота, подпираше главата, потънала в гъстите кичури на косата, като най-нежен алабастър, поръбен с най-черен абанос. Изпод тъмните къдрици, които увенчаваха целия този разкошен шлейф от коси, обгърнал девойката от главата до петите, надничаше полегато, ослепително бяло чело, подчертано с извити като дъги вежди, тъй тънко и безупречно обрисувани, като че ли ги бе изписала майсторска ръка на художник. Спуснатите клепки с дълги копринени ресници скриваха очите, впити в пода, сякаш собственицата им бе потънала в тъжен размисъл. Останалите черти на тази девойка трудно могат да се опишат, защото в някои отношения не бяха нито правилни, нито съвършени, и все пак със своята хармоничност като цяло представляваха прекрасен образец на женска нежност и красота. По бузите й ту пламваше, ту отново изчезваше лека руменина, която се менеше с вълнуващите я чувства, и дори когато размишляваше спокойно.

Руменината, като че ли пропълзяваше крадешком по пламналите й слепоочия, а после отново оставяше лицето й ужасяващо бледо. В облегнато положение тази девойка изглеждаше мадко над среден ръст, фигурата й беше по-скоро нежна, отколкото пълна, а малкото й краче, което лежеше на жакардовата възглавничка пред нея, беше тъй очарователно закръглено, че всяка представителка на нейния пол би могла да му завиди.

— О, сега съм тъй веща в тая работа, както сигналистът на самия лорд върховен адмирал на Англия! — възкликна през смях девойката, която седеше на пода, и с детинска радост запляска ръце. Ах, как ми се иска, мила Сесилия, по-скоро да покажа своето умение!

При тези думи на братовчедката си мис Хауард вдигна глава, погледна Кетрин и се усмихна леко. Човек, който я съзре в този миг, сигурно ще се учуди, но няма да се разочарова от промяната, настъпила в изражението на лицето й. Вместо проницателни черни очи, каквито би очаквал, ако съди по тъмния цвяна косите, той ще види големи, кротки сини очи, които сякаш плаваха в такава прозрачна влага, не беше почти невидима, и поразяваха със своята нежност и обаяние повече, отколкото живите и весели искрящи очи на нейната приятелка.

— Успехът на твоята безразсъдна екскурзия до морския бряг, братовчедке, е помътил главата ти — забеляза Сесилия. Но не зная с какво друго може да се излекува болката ти освен със солена вода, каквато се предписва и в други случаи на лудост.

— Ах, боя се, че няма да има полза от твоето средство! — възкликна Кетрин. То не помогна дори на такъв уравновесен човек като мистър Ричард Барнстейбъл, който навярно го е вземал неведнъж при силни бури, но все си остава пръв кандидат за лудницата. Представи си, Сесилия, по време на вчерашния ни десетминутен разговор при скалите тоя безумец ми предложи убежище на своята шхуна!

— Мисля, че твоята смелост е способна да го подтикне към още много неща, но все пак не може сериозно да ти прави такова предложение!

— В името на справедливостта трябва да се каже, че тоя клетник спомена нещо за свещеник, който щял да освети цялата работа, но тази мисъл ми се стори неимоверно дръзка. Аз никога няма да забравя това и да му го простя. Но, какво ли е преживял после на малкия си „Ариел“ сред чудовищните вълни, които се удряха нощес с такава сила в брега! Дано да са излекували неговата самонадеяност. От залез до изгрев сигурно не е останало сухо косъмче по него. Така му се пада за неговата дързост и уверявам те, ще му го кажа в очите. Ей сега ще приготвя десетина сигнала, да се посмеем за отмъщение на този мокър поклонник.

Доволна от хрумването си и ободрена от тайната надежда, че смелият й план в края на краищата ше се увенчае с успех, жизнерадостната девойка тръсна игриво черните си къдрици и разхвърли разноцветните флагчета весело около себе си, след което се залови да ги подрежда в нови съчетания, за да се позабавлява с отчаяното положение на своя възлюблен. Но думите й помрачиха лицето на нейната братовчедка и когато тя заговори, в гласа й звучеше укор: — Кетрин, Кетрин! Как можеш да си правиш шеги, когато сме заобиколени от толкова опасности! Забрави ли какво ни разказа Елис Дънскоум за снощната буря? Че два кораба — фрегата и шхуна с безумна смелост се опитвали да минат през плитчините само на шест мили оттук и ако господ не се е смилил над тях, лошо им е писано! Как можеш ти, която знаеш добре кои са тези безстрашни моряци, да се шегуваш със заплашващата ги с гибел буря?