Джеймс Купър - Лоцманът

— Хм! Дано да излязат негодници, иначе вашите надежди ще противоречат на християнското учение …

Той искаше да продължи, но вратата се отвори и влезе ординарецът му, който доложи, че часовоят задържал по пътя край манастира трима души, които по облекло приличали на моряци.

— Пуснете ги! — кресна капитанът. Нямаме ли какво друго да правим, та спираме пътниците като разбойници по кралските пътища? Дайте им да сръбнат от манерките ви и да се омитат тия нехранимайковци! Заповядано ви е да биете тревога, ако някой неприятелски отряд слезе на брега, а не да задържате мирни поданици, които ходят по законната си работа.

— Моля да ме извините, ваше високоблагородие — отвърна сержантът, — ала тези хора като че ли дебнели нещо около къщата. Пък и не смеели да припарват твърде до мястото, където стоя до тази вечер нашият часовой. Това се сторило подозрително на Даунинг и той ги задържал. Даунинг е глупак и нека не се престарава толкова, че може да му излезе солено. Какво направихте с тия хора?

— Отведох ги в караулното в източното крило, ваше високоблагородие.

— Тогава ги нахрани, чуващ ли, и ги напой хубаво, та да няма оплаквания, а след това ги пусни.

— Слушам, сър! Само, че между тях има един такъв напет … същински войник! Струва ми се, че ще успеем да го склоним да се запише на военна служба, ако го задържим до сутринта. По походката му личи, сър, че вече е служил.

— Какво?! — възкликна капитанът и наостри уши като хрътка, усетила по познатия шум дивеча. Служил ли е вече, казваш?

— По всичко личи, ваше високоблагородие. Стар войник рядко може да се излъже в това отношение. Мисля, че е само преоблечен като матрос, пък и мястото, където го уловихме, е такова, та няма да е зле да го задържим, докато го обвържем по законите на кралството.

— Млъкни, негоднико! — сряза го Бъроуклиф, като стана и тръгна с несигурна крачка към вратата. Ти говориш в присъствието на бъдещия върховен съдия, затова не бива да се отнасяш тъй лекомислено към законите. Но ти си прав. Подай ми ръка, сержанте и ме води към източното крило. Очите ми не виждат в такава тъмна нощ. Офицерът трябва винаги да проверява постовете си, преди да засвири вечерната заря.

След като се бе опитал да надмине домакина по учтивост, капитан Бъроуклиф тръгна да изпълни патриотичната си мисия, подпирайки се с дружеско снизхождение за ръката на подчинения си.

Дилън остана сам на масата, като се мъчеше да изрази надигащите се в гърдите му злобни чувства с насмешливо-презрителна усмивка, която виждаше само той, когато голямото огледало отразяваше мрачното му, неприятно лице.

Но трябва да побързаме да изпреварим стария полковник, който отиваше към „килиите“.

Западното крило на обителта „Света Рут“, или манастира, както всички наричаха това здание, бе запазило твърде малко от първоначалното си предназначение. От двете страни на един дълъг, нисък и тъмен коридор на горния етаж бяха наредени множество стаички, които навярно са служили някога за килии на монахините, обитавали, както се разправяше, именно тая част на сградата. Но, още преди стотина години първият етаж е бил преустроен, при което са били запазени някои стари особености, за да отговаря на изискванията за комфорт, какъвто са го разбирали в началото на царуването на Джордж III. Откакто сградата бе загубила религиозното си предназначение и почнала да служи за светски цели, това крило беше предоставено на стопанката па къщата. Затова полковник Хауард, ставайки временно владетел на „Света Рут“, бе запазил това разпределение, докато в хода на събитията покоите, определени за жилище на неговата племенница, в което тя трябваше да намери всички необходими удобства, се превърнаха в неин затвор. Но тъй като строгостта на стария воин произтичаше както от добродетелите, така и от недостатъците му, това ограничаване на свободата и лошо отношение беше единственото нещо, от което можеше да се оплаче младата девойка. А за да може читателят ни да прецени сам при какви условия живееха затворничките, които впрочем трябва най-после да му представим, без повече излишни думи ще го заведем при тях.

Гостната на „Света Рут“ според преданието е била някога трапезария на групичката прекрасни грешници, които търсели между тия стени убежище от светските съблазни. Изглежда, че те са били малко на брой, а пиршествата им не особено пищни. Иначе не биха се побрали в такова малко пространство. Все пак тази стая беше със значителни размери и добре обзаведена, макар и без очебиен разкош. Диплите на сините жакардови пердета почти скриваха стените, където бяха разположени дълбоките прозорци. Другите две стени бяха украсени с тъмни кожени тапети със своеобразни щамповани златисти винетки. Масивни махагонови канапета с дърворезба и кресла от същия материал и в същия стил, облицовани със същата скъпа тъкан, която бяха направени пердетата, заедно с турския килим, по чиято кадифена повърхност играеха в ярка смесица всички цветове на дъгата, оживяваха мрачното великолепие на огромната камина, тежките, широки корнизи и сложните плетеници на масивната дърворезба по стените. В огнището горяха буйно дърва — каприз на мис Плаудън, която със свойствената си пламенност твърдеше, че въглищата са „само за ковачи и англичани“. Освен от веселия пламък в камината стаята се осветяваше от две восъчни свещи в тежки сребърни свещници. Едната от тях бе сложена направо на пъстрия килим, който обливаше ярко с лъчите си, а пламъкът й се поклащаше от бързите движения на девойката, разположила се до нея. Позата на тази млада дама — коленичила, леко приведена, на килима, макар и много грациозна, би подобавала повече на дете и човек, незапознат с целта на нейното занимание, би намерил държанието й твърде неприлично. Около нея бяха разхвърляни правоъгълни копринени парцалчета с всякакви цветове, които тя редеше сръчно, образувайки най-различни контрастни съчетания, сякаш с присъщото си женско тщеславие избираше в магазин плат, който би подхождал на свежия, мургав тен на лицето й. Атлазената рокля, която прилепваше плътно о тънкия й стан, подчертаваше изяществото на дребната фигура, а игривите кехлибареночерни очи можеха да съперничат с блясъка си на боите, с които си служат италианските живописци. Няколко розови панделки, закачени тук-там обмислено и все пак с кокетлива небрежност, като че ли бяха само отражение на свежата руменина, която се разливаше по усмихнатото лице, и нищо повече не можеше да се добави към тази красота.