Джеймс Купър - Лоцманът

На разсъмване боцманът с пискливата си свирка вдигна всички на крак и целият екипаж на кораба се строи на палубата в тържествено мълчание за погребението на мъртвите. Телата на Болтроп, на един-двама младши офицери и няколко обикновени матроси, умрели през нощта от раните си, бяха спуснати в морето с обичайната церемония. А, щом вятърът отново наду платната, корабът се понесе по безбрежните простори, без да остави никакъв паметник на мястото, където те почиваха сред вечно неспокойните вълни.

Когато слънцето стигна зенита, двата кораба пак легнаха в дрейф и се приготвиха за окончателната си раздяла. Тялото на полковник Хауард бе пренесено на „Бързи“, където се прехвърли и Грифит с натъжената си невяста, докато Кетрин, наведена през един люк на фрегатата, ронеше горчиви сълзи, които се смесваха със солената морска вода. Най-после всичко беше готово. Грифит махна с ръка на Барнстейбъл, който сега бе поел командуването на фрегатата и тя, като вдигна отново платна, пое опасния път към бреговете на Америка, промъквайки се през Дувърския пролив и между английските кораби, които сновяха из Ламанша — начинание, в което вземаше пример от фрегатата „Съюз“, която само преди няколко месеца бе успяла да мине същия тоя труден път, развявайки звездното знаме.

В това време „Бързи“, държейки курс малко по на запад, се приближаваше бързо към бреговете на Холандия и около един час преди залез беше толкова близо до тях, че по заповед на Грифит отново легна в дрейф. А, когато младият моряк и лоцманът, който се бе прехвърлил на тендера незабелязан почти от никого, се качиха от каютата на палубата, в морето бе спусната малка, лека лодка.

Странникът обгърна с поглед целия бряг, сякаш да се увери в точното местоположение на кораба, после, впери очи в морето към западната страна на хоризонта, да види какво ще бъде времето. Но, тъй като не откри там нищо, което да го накара да промени решението си, той протегна сърдечно ръка на Грифит и каза:

— Тук ще се разделим. И понеже нашето познанство не донесе всичко, което желаехме, забравете, сър, че изобщо сме се срещали.

Грифит се поклони учтиво, но не каза нищо. А, лоцманът, махвайки презрително с ръка към брега, продължи:

— Да имах поне половината от флота на тая западаща република, най-гордият от тия надменни островитяни щеше да трепере в замъка си и да почувствува, че е беззащитен пред противник, който вярва в силата си и познава слабостта на врага! Но, прошепна той бързо — така беше при Ливърпул, Хуайтхейвън, Единбург и петдесет други места! Ала, всичко това е минало, сър, тъй че нека се забрави.

Без да обръща внимание на вторачените в него любопитни моряци, които се бяха събрали да погледат заминаването му, странникът се поклони бързо на Грифит и като скочи в лодката, вдигна малкото й платно със сръчността на човек, който познава опасната си професия до най-малките подробности. Когато лодката започна да се отдалечава стремително, той още веднъж махна с ръка за сбогом и на Грифит се стори, че дори от разстояние вижда усмивката на горчиво примирение, озарила за миг спокойното му лице. Дълго стоя младият човек, загледан унесено подир самотния пътник, който се плъзгаше с малката си черупчица към откритото море.

И едва когато черната й точка се стопи в силния отблясък на отразяваните от водата полегати лъчи на залязващото слънце, той се опомни и заповяда да се затвори носовият люк на „Бързи“, за да тръгне корабът отново на път.

Докато тендерът се приближаваше полека към приятелското пристанище, сред екипажа се говореха най-невероятни неща за странното появяване на тайнствения лоцман по време на последния им смел набег срещу бреговете на Великобритания и за още по-странното му изчезване сред бурните вълни на Северно море. Грифит нито се усмихваше, нито показваше с нещо, че слуша тези нелепи догадки, до момента, когато наблюдателят извика, че към същото пристанище се носи малка лодка с едно единствено платно. И едва тогава внезапният весел проблясък в неспокойния му поглед показа какъв тежък камък е смъкнала от сърцето му тази приятна новина.

Може би тук ще трябва да смъкнем завесата на нашата несъвършена драма и да оставим читателя сам, с помощта на въображението си да дири различните герои на повествованието с полагаемото им се здраве, богатство и щастие, както изискват неизменните правила на поетическата правда. Но, тъй като не искаме да се разделим тъй хладно с тия, с които толкова време поддържахме приятелско общуван, и това, което ни остава да разкажем е правдиво, както всичко, изложено дотук, не виждаме основателна причина да се простим така неучтиво с нашите dramatis personae 95 95 Действуващи лица (лат.). Б.пр. . За това ще се опитаме да опишем накратко по-нататъшната им съдба, като същевременно съжаляваме, че законните граници на съвременния роман не ни позволяват да се разпростираме в разни весели и забавни сцени, с приятната надежда впоследствие грубите ни скици да оживеят под майсторския молив на Дънлъп 96 96 Уилям Дънлъп (1766–1839) — американски художник, драматург и историк на театъра, приятел на Купър. Б.пр. .