Джеймс Купър - Лоцманът

Често младшите офицери от двата гарнизона говореха за битката, при която майор Бъроуклиф бе загубил крака си. В такива случаи обикновено английският младши лейтенант прошепваше на американския си колега, че това е станало по време на последната война, при една отчаяна схватка на североизточния бряг на английския остров, в която майорът се отличил с ротата си и постигнал голяма победа за своята родина, заради която именно получил сегашния си чин, „без да става нужда да го откупва“. При всички тия деликатни намеци двамата ветерани, защото вече бяха спечелили това почетно звание, от чувство за национално достойнство не смятаха за нужно да се намесват. Ако тоя въпрос обаче се зачекнеше в края на гуляя им, Бъроуклиф хвърляше многозначителна усмивка на американския си приятел, с което искаше да каже, че много добре разбира за какво става дума, а Менюъл се почесваше по главата — жест, с който актьорите и художниците изобразяват смътно при-помняне. Така се изнизваше година след година и двата форта си живееха мирно и чинно, докато между държавите им бушуваха бурни страсти, но изведнъж злополучната смърт на Менюъл сложи край на тази дружба.

Този строг блюстител на реда никога не отиваше на неутралния остров, без да вземе със себе си цял отряд войници, които нареждаше на постове, поддържащи линията на часовите. Тази практика той препоръчваше и на приятеля си, тъй като тя не само спомагаше за поддържането на дисциплината, но и предотвратяваше изненади от страна на единия или другия гарнизон. Ала, майорът сметна тази формалност за излишна и беше достатъчно добродушен, за да не се обиди от такова недоверие, проявено от неговия сътрапезник.

За нещастие, веднъж, когато двамата приятели обсъждаха една нова доставка на напитки чак до сутринта, Менюъл излезе от колибата и тръгна към постовете си в такова състояние на умопомрачение, че когато един от часовите го спря, забрави паролата и бе убит с изстрел от войника, който в резултат на строевото обучение бе станал толкова безчувствен, че му беше все едно приятел ли убива или враг, щом това се изискваше от военния правилник и от съетите принципи на войната.

Преди смъртта си обаче капитанът успя да похвали подчинения си за тая постъпка и умирайки, не пропусна да възвеличи пред Бъроуклиф достойнствата на строгата дисциплина, която бе въвел в частта си.

Близо една година преди това прискърбно събитие двамата приятели бяха поръчали бъчвичка вино от южната част на остров Мадейра, която в момента на Менюъловата смърт биеше мъчителен път по бързеите на Мисисипи и Охайо, тъй като бе прекарана през Нюорлеанското пристанище, за да бъде изложена, колкото е възможно по-дълго под лъчите на благотворното слънце. Поради преждевременната кончина на приятеля си Бъроуклиф бе принуден да се погрижи сам за тази скъпоценна реликва, напомняща за еднаквостта на вкусовете им, затова поиска от началството си отпуск с похвалното намерение да тръгне по реките и лично да осигури благополучното пристигане на пратката. В резултат от усърдието му същия ден, когато намери съкровището си, го хвана силна треска. И тъй като лекарят и майорът бяха на различни мнения как да се лекува тази опасна за тоя климат болест, единият предписваше пълно въздържание, а другият чести дози от живителната напитка, заради която се бе домъкнал чак дотук. Болестта бе оставена сама на себе си и след три дена Бъроуклиф умря. Пренесоха тялото му и го погребаха до неговия приятел в същата колиба, която тъй често бе кънтяла от пиянските им смехове и песни. Разказахме подробно как завърши животът на тия вождове-съперници, защото си нямаха близки на сърцето от другия пол и не оставяха нито вдовици, нито деца, които да ги оплакват. А, тъй като и двамата бяха простосмъртни и естествено, все някога трябваше да умрат, пък и завършиха земния си път на почтена шестдесетгодишна възраст, читателят няма да ни се сърди, че му показахме пътищата на съдбата. Свещеникът напусна морската служба, за да се върне отново в лоното на църквата, за голямо задоволство на Кетрин, която непрекъснато натякваше на своя благоверек съпруг, че не бяха спазили всички формалности на бракосъчетанието.

Грифит и все още скърбящата му невяста пренесоха тялото на шолковник Хауард в един от главните градове на Холандия, където то бе погребано със съответните почести. След това младият човек лсе прехвърли в Париж с надежда, че тягостните спомени, оставени от вихрените и печални събития през последните няколко дена, ще усе изличат от паметта на прекрасната му другарка. Оттам тя почна да кореспондира с приятелката си Елис Дънскоум и полека-лека, доколкото позволяваха обстоятелствата, работите на покойния й чичо се оправиха. После, когато Грифит получи поста, предложен му още преди експедицията вСеверно море, те се върнаха заедно в Америка. До края на войната младият човек остана на служба във флота, а след това напусна окончателно морето и посвети остатъка от своя живот на задълженията си като съпруг и добър гражданин.