Джеймс Купър - Лоцманът

Никак не им беше трудно да влязат във владение на именията на полковник Хауард, които той бе изоставил по-скоро от гордост, отколкото от необходимост, затова не бяха конфискувани, така че младите съпрузи, обединявайки състоянието си, станаха доста богати. И тук ще се възползуваме от случая да посочим, че Грифит не забрави обещанието си пред умиращия щурман и обезпечи осиротялата му майка до края на живота й.

Бяха минали може би дванайсет години от това кратко плаване, което си поставихме за задача да опишем в тази книга, когато един ден Грифит, преглеждайки небрежно куп вестници, изведнъж вдигна сепнато глава и жена му забеляза как прокара бавно ръка по челото си, като човек, който внезапно си е спомнил за някакво събитие от миналото или се мъчи да възстанови в паметта си отдавна избледнели образи.

— Да не би нещо в тоя вестник да те е развълнувало, Грифит? — запита го все още прекрасната Сесилия. Сега, когато имаме федерално правителство, което е вече на път да възстанови загубите от войната, сигурно си прочел за някой от многобройните проекти за създаване на нов флот! Ах, немирнико! Пак мечтаеш и въздишаш за странствуване из любимия си океан!

— Аз престанах да мечтая и да въздишам, откакто ти започна да ми се усмихваш, отвърна той разсеяно, без да сваля ръка от челото си.

— Да не би нещо да спъва установяването на новия ред? Или Конгресът се е спречкал с президента?

— Мъдростта и славата на Вашингтон ще премахнат всякакви пречки по нашия път, докато с течение на времето новият ни ред укрепне. Сесилия, помниш ли човека, който придружаваше двамата ни с Менюъл до манастира „Света Рут“ през нощта, когато станахме пленници на чичо ти, а после доведе отряда, който ни освободи и спаси Барнстейбъл?

— Как да не го помня. На времето казваха, че бил лоцманът на нашия кораб. Доколкото си спомням, злият офицер, който ни гостуваше тогава, подозираше дори, че той крие знатното си положение.

— Този офицер е отгатнал истината. Но, да беше го видяла през оная страшна нощ, когато ни прекара през плитчините, да беше наблюдавала спокойствието и безстрашието, с което изведе отново кораба ни от тия теснини, когато около нас кипеше битка!

— Аз чух страшния грохот и лесно мога да си представя тая потресаваща сцена — отговори жена му. Спомените, макар и вече тъй далечни, прогониха руменината от бузите й. Но, какво е станало с него? Да не би името му да се споменава в тия вестници? Та, това са английски вестници! Доколкото си спомням, ти му казваше Грей!

— С това име беше известен между нас. Той беше човек с романтична представа за слава и се мъчеше да скрие участието си във всяко действие, което не допринасяше за собственото му възвеличаване. Премълчавах истинското му име, защото му бях дал тържествено обещание да не го издам. Сега този човек е мъртъв!

— Може би е имало някаква връзка между него и Елис Дънскоум — подхвърли Сесилия, слагайки замислено ръкоделието си в скута.

— Оная нощ, когато аз и Кетрин те навестихме в килията ти, тя се срещна насаме с него по свое лично настояване и още тогава братовчедката ми прошушна, че сигурно се познават. Писмото, което получих вчера от Елис, беше запечатано с чер восък и ми стана тъжно, като го четях. С такава мъка и едновременно нежност пише как човек се пренася от тоя на оня свят!

Гррифит хвърли на жена си поглед, който показваше, че изведнъж е прозрял истината, а после отговори с глас, в който нямаше и сянка от съмнение:

— Сесилия, безусловно ти си права. Сега изведнъж си спомням много подробности, които потвърждават догадките ти. Той познаваше добре това място. Прекарал е там младостта си. Манастирът също му е познат. Сам предложи тази експедиция! Да, той беше наистина необикновен човек!

— Но, защо не дойде с нас? — запита Сесилия. Нали, струва ми се, беше предан на нашето дело?

— Той беше предан на Америка, защото искаше да се отличи. Главната му страст и може би отчасти защото гореше от желание да си отмъсти за някаква неправда, сторена му, както казваше сам, от неговите сънародници. Като човек той също си имаше слабости, една от които беше може би надценяването на собствените си дела. Но, те наистина бяха доблестни и заслужаваха похвала! А, хулите, с които го обсипваха враговете му, бяха несправедливи. По-съмнителна беше любовта му към свободата, защото макар и да се бореше за свободата на нашите Щати, завърши живота си в служба на деспот! А, сега е вече мъртъв … Ако беше живял в други времена и при такива обстоятелства, че отличното владеене на занаята, хладнокръвието, самообладанието и дори отчаяната му смелост да можеха да бъдат използувани в редовен и силен флот и ако навиците, придобити на млади години, го бяха приучили да приема по-скромно почестите, заслужени на зряла възраст, името му щеше да се предава от поколение на поколение в страната, на чието дело се бе посветил!