Джеймс Купър - Лоцманът

Без да се колебае повече, Сесилия се изправи бавно и с покорен вид подаде ръка на Грифит. Кетрин позволи на Барнстейбъл да я заведе до нея, а свещеникът, който следеше с умиление този разговор, подчинявайки се на знака, даден му от Грифит с очи, отвори требника, от който допреди малко бе черпил утешителни слова за умиращия щурман, и с разтреперан глас зачете венчални молитви. Двете младоженки произнесоха брачния обет със сълзи на очи и с гласове, по-ясни и звънки, отколкото ако бяха прозвучали сред веселата тълпа, която обикновено се събира на сватбена церемония. Защото макар, че с тези безвъзвратни думи се обвързваха завинаги с хората, чиято власт над чувствата им признаваха по тоя начин пред цял свят, мо-минската свенливост потъна във всепоглъщащата мъка за тоя, с когото им предстоеше да се разделят. Когато получиха брачната благословия, Сесилия оброни глава на рамото на своя съпруг, давайки за момент изблик на сълзите си, а после се приближи отново до кушетката и коленичи пред чичо си. Кетрин прие бездушно горещата целувка на Барнстейбъл и се върна на предишното си място.

Полковник Хауард бе успял да се привдигне, за да следи обреда и в края на всяка молитва произнасяше страстно „амин“. С последните думи той падна на възглавницата и бледото му старческо лице засия от блаженство, което показваше, че тази сцена му е присърце.

— Благодаря ви, чеда мои — промълви той най-после — благодаря ви, защото зная колко много сте страдали от моите прищевки. Джентълмени, у банкера ми в Лондон ще намерите всички документи за имуществото на моите повереници. Ще намериш там и моето завещание, Едуард, от което ще научиш, че Сесилия не идва в прегръдките ти без зестра. За нрава и възпитанието на поверениците ми сами можете да се уверите, а документите в Лондон вярвам, ще ви убедят, че добре съм се грижил и за състоянието им и не съм злоупотребил с него!

— Остави това … не говори повече, че сърцето ми се къса! — извика Кетрин, задавена от силни ридания, разкаяна, че бе причинявала толкова болки на своя предан закрилник. О, говори за себе си, мисли за себе си! Ние сме недостойни … аз поне съм недостойна за твоите грижи!

Умиращият протегна добродушно ръка към нея и продължи, макар че гласът му все повече остлабваше:

— Тогава ще говоря за себе си. Искам да почивам като дедите си в земните недра в християнски гробища.

— Желанието ти ще бъде изпълнено — прошепна Грифит. Аз лично ще се погрижа за това.

— Благодаря ти, сине мой — каза старецът, защото като съпруг на Сесилия ти стана мой син в завещанието ми ще видиш, че съм дарил свобода и осигурил живота на всички мои роби, с изключение на ония неблагодарпи негодници, дето напуснаха господаря си. Те сами се освободиха, тъй че не е необходимо аз да правя това. Завещал съм, Едуард, и нещо скромно на краля. Надявам се, че негово величество ще благоголи да прчеме тоя дар от един свой стар и верен служител, а ти няма да съжаляваш за такава дреболия.

Настъпи дълга пауза, сякаш умиращият преценяваше дали е изпълнил всичките си земни задължения, и изглежда, намери сметката удовлетворителна, след което добави: Целуни ме, Сесилия … и ти, Кетрик. Виждам, че чувствата ти са чисти като у твоя добър баща Джек. Погледът ми помътнява … къде е ръката на Грифит? Млади момко, аз ти дадох всичко, което може да дари един изглупял старец. Бъди нежен към това скъпо дете. Ние не се разбирахме, както трябва. Изглежда, че съм се излъгал, както съм се излъгал и в мистър Кристофър Дилън. Може да съм разбирал погрешно и дълга си към Америка, но бях твърде стар, за да променя възгледите и убежденията си. Аз … аз обичах краля, Бог да го благослови …

Думите му ставаха все по-неясни и той изпусна последния си дъх, докато бледите му устни произнасяха тази благословия, която би пожелал и най-гордият крал, защото идваше от душата на честен човек.

Слугите веднага пренесоха тялото му в отделна каюта, а Грифит и Барнстейбъл, подкрепяйки нежно своите невести, ги заведоха в кърмовата каюта, където ги оставиха сами на едно канапе, прегърнати и облени в горчиви сълзи.

Болтроп бе следил внимателно цялата тази сцена и когато младите хора се върнаха в командирския салон, забелязаха, че малките му пронизителни очички са впити в тях. Те побързаха да се приближат до ранения си другар и да се извинят, че толкова време не бяха му обръщали внимание.

— Чух, че си ранен, Болтроп — рече Грифит, като го улови леко за ръката, но тъй като зная, че не ти е за пръв път, вярвам, че скоро пак ще те видим на палубата.