Джеймс Купър - Лоцманът

— Доколкото зная, той има майка — обади се тихо Барнстейбъл, често по време на нощна смяна ми е разправял за нея. Предполагам, че е още жива.

Щурманът, който чуваше ясно младите си другари, повече от минута премята усърдно в устата си тютюна за дъвчене, което показваше, че е много развълнуван. После вдигна мускулестата си ръка, улови с другата повехналата й кожа, която вече губеше загара си под бледия досег на смъртта и отговори:

— Е, да, старата още се държи за живота, което не може да се каже за нейния син Дейвид. Старият загина със „Сюзън и Дороти“ край нос Код. Нали си спомняш, мистър Барнстейбъл? Тогава ти беше още младок и участвуваше в китоловни експедиции. Та, след оная буря винаги съм се старал да осигуря на майка си гладък фарватер, ала житейското й плаване излезе трудно — все буйни ветрове и оскъдни дажби.

— Сигурно искаш да й предадем нещо от теб? — запита добродушно Грифит.

— Хм, да й предадете нещо, а? — продължаваше щурманът, чийто глас ставаше все по-хрипкав и пресеклив. Между нас никога не е имало много любезности, защото нито тя беше свикнала да слуша такива неща, нито аз да ги говоря. Ала, ако някой от вас прегледа счетоводните книги и открие там нещичко на моята страница, нека се погрижи да го предаде на старата. Ще я намерите закотвена откъм подветрената страна на къщата. Да, точно тъй, над Корнхил № 10, Бостън. Постарах се да й осигуря хубава, топла койка. Нали осемдесетгодишна жена повече от всеки друг има нужда от местенце, където да се закотви спокойно.

— Аз лично ще се погрижа за това, Дейвид — извика Барнстейбъл, мъчейки се да скрие вълнението си. Щом пуснем котва в Бостънското пристанище, ще се отбия при нея. А, тъй като едва ли имаш да вземаш голяма сума, ще й дам и от собствените си средства.

Това великодушно предложение трогна дълбоко щурмана. Мускулите на обруленото му лице затрепкаха конвулсивно и мина цяла минута, докато овладя гласа си, за да отговори.

— Зная, че ще го направиш, Дик, зная — промълви най-после той, стискайки ръката на Барнстейбъл почти с предишната си сила. Зная, че си готов да дадеш на старата ръката или крака си, ако това бъде от полза за майката на твоя колега, а няма нужда, защото не съм син на човекоядец. Ала, баща ти те е отписал от ведомостта си и в джобовете ти често има маловодие, тъй че едва, ли можеш да помогнеш някому, а особено сега, когато наполовина принадлежиш на една млада хубавица, ще ти трябва всяка стотинка.

— Но аз имам състояние — каза Грифит. И съм богат.

— Да, да, чувал съм, че можеш да построиш цяла фрегата с всички въжета, реи и платна и да я пуснеш на вода, без да бръкнеш в ничия кесия само със собствени средства!

— Давам ти честната си дума на морски офицер — добави младият моряк, че майка ти няма да бъде лишена от нищо, че аз ще се грижа за нея като любещ и верен син.

Болтроп като че ли не можеше да си поеме въздух. Той се опита да привдигне изнемощялото си тяло от кушетката, но падна безсилен, умирайки може би малко преждевременно поради усилията си да изкаже дълбоките и необикновени чувства, които го вълнуваха.

— Да прости бог греховете ми — произнесе той на-после и най-вече загдето понякога ругаех дисциплината ви. Не забравяйте за котвеното въже и прегледайте клуповете на долните реи и той ще го направи, Дик, ще го направи! Аз скъсвам котвата на живота и бог да ви благослови всички и да ви даде хубаво време и попътен вятър!

Езикът на щурмана се вцепени, но истинско блаженство се разля по грубото му лице, чиито мускули изведнъж се свиха, когато избледнелите му черти започнаха бавно да се сковават под страшния вледеняващ досег на смъртта.

Грифит нареди да се пренесе тялото на щурмана в неговата каюта и с натежало сърце се качи на горната палуба. Преследвайки ожесточено фрегатата, неприятелят не бе забелязал „Бързи“, който се бе възползувал от дневната светлина и от плиткото си газене, за да се измъкне без особен труд през лабиринта от плитчини. Фрегатата му сигнализира да се приближи и даде нужните напътствия какъв курс да държи през настъпващата нощ. Сега английските кораби се виждаха само като бели точици сред потъмнялото море. А, тъй като знаеха, че между тях и фрегатата се простира широка преграда от плитчини, американците вече не смятаха присъствието им за опасно.

Когато бяха дадени необходимите разпореждания и всичко бе готово, корабите се насочиха към бреговете на Холандия. Вятърът, който следобед се бе засилил, малко преди залез измени посоката си. А, когато небесното светило приближи хоризонта, двата кораба се движеха тъй бързо, че то сякаш потъна в морската бездна, където отдавна бе изчезнал далечният бряг. Цяла нощ фрегатата продължи да пори вълните сред тягостната тишина, успокоителна за душевната болка на Сесилия и Кетрин, които не мигнаха през тия печални минути. Те бяха натъжени не само от скръбната сцена, на която бяха присъствували, но и от мисълта, че поради неотложните планове на Грифит и новите задължения, които бе поел, на сутринта трябваше да се разделят за неопределено време, а може би и завинаги.