Джеймс Купър - Лоцманът

Полковникът се обърна към говорещия и като се поклони ниско, отговори с мрачна учтивост:

— Сър, моите скромни грижи не заслужават такава благодарност. Ако не съм успял като настойник да направя мис Кетрин Плаудън такава, каквато би желал да види дъщеря си нейният добър баща, капитанът от кралския флот Джон Плаудън, безспорно вината трябва да се търси по-скоро в неумението ми да я възпитам, отколкото в някакви вродени качества на тази млада дама. Безполезно е да ви казвам: „Вземете я, сър“, защото тя е вече ваша и аз нямам власт да променя това. Ето защо мога само да пожелая да ви бъде тъй вярна като жена, каквато беше като повереница и поданица.

Досега Кетрин стоеше смирено до любимия си, който я бе уловил за ръката и въвел в кръга на спорещите. Но, сега отблъсна ръката му и като отметна тъмните си къдрици, паднали безредно по челото й, вдигна гордо глава. Очите й пламтяха от неудържим огън, а лицето й ставаше все по-бледо от вълнение.

— Господа — заговори тя, един тук ме предлага, друг ме взема. Но, нима дъщерята на Джон Плаудън няма думата в това хладнокръвно разпореждане с нейната особа? Ако е дотегнала на своя настойник, може да си намери друг дом, без да затруднява тоя джентълмен да й търси подслон на кораб, където сигурно и без това е тясно!

Като каза това, тя обърна сърдито гръб и се присъедини отново към братовчедката си. Така кипват добродетелни девойки, когато са предмет на сватосване, без никой да ги пита съгласни ли са, или не. Барнстейбъл, който слабо познаваше приумиците на женското сърце, стоеше зашеметен и не можеше да разбере, че въпреки резките й думи тя чакаше поддръжка от Сесилия, за да може да предприеме открито някаква решителна стъпка в негова полза. Не можеше да разбере също защо жената, която тайно бе направила вече толкова много за любимия си и неведнъж бе признавала чувствата си към него, се отричаше от думата си в такъв съдбоносен момент, когато очите на всички бяха насочени към нея! Той огледа един по един хората, които го заобикаляха, и като се изключат настойникът на възлюбената му и Бъроуклиф, прочете по лицата на всички сдържано съчувствие.

Полковникът отново обгърна с нежен поглед повереницата си помислил, че тя вече се е разкаяла, а лицето на пленения капитан изразяваше насмешливо учудване, примесено с яд за претърпяната несполука.

— Изглежда, сър — обърна се Барнстейбъл рязко към него, вие съзирате нещо смешно в тази дама, иначе нямаше да се хилите тъй неприлично. Ние в Америка не търпим такова отношение към жените!

— А ние в Англия не се караме в присъствието на дами — отвърна троснато капитанът, измервайки морския офицер със също такъв свиреп поглед. Но, искам да ви уверя, че в тоя момент не мислех за нищо друго освен за превратностите на съдбата. Само преди половин час се смятах за най-щастливия човек, убеден, че ще успея да предваря плана, с който искате да ме изненадате. А, сега съм най-нещастният човек на земята, защото не мога да се надявам на повишение.

— А, какво съм виновна аз, сър, че щастието ви е изменило? — запита Кетрин раздразнено.

— О, разбира се, не е виновна упоритостта, с която подпомагахте плана на моите врагове, мис, отговори капитанът с престорено смирение. Не е виновно старанието, с което им съдействувахте, нито невъзмутимото ви спокойствие на трапезата! Чисто и просто намирам, че ми е време да се пенсионирам. Щом не мога да служа вече, както трябва, на своя крал, трябва да се отдам на служба богу като всички на тоя свят, които не са годни за нищо друго! Изглежда, че или слухът ми не е в ред или градинската стена има магическото свойство да изопачава звука!

Кетрин не изчака края на тази фраза, а се отдръпна в едно далечно кътче на стаята, за да скрие пламтящата руменина, която бе покрила лицето й. Сега вече й беше ясно как плановете на Барнстейбъл бяха узнати от врага му. Започна да се разкайва за излишното кокетство, като си спомни, че половината от разговора й с нейния любим под сянката на стената, за която намекваше Бъроуклиф, не бе имал нищо общо със заговори и метежи. Но, тъй като усетът на Барнстейбъл не беше изтънчен като у възлюбената му, а главата му беше прекалено заета с мисълта как да постигне целта си, той не можа да схване веднага косвения намек на капитана и като се обърна рязко към Грифит, забеляза с най-сериозен тон:

— Смятам за свой дълг да ви напомня, мистър Грифит, че имаме изрично нареждане да задържаме всички врагове на Америка, където и да се намират те и, че в много случаи Щатите не еа се поколебавали да вземат в плен и жени.