Джеймс Купър - Лоцманът

— Да се надявам ли, че зачервеното ти лице и неговите сигнали не вещаят нищо лошо, Кейт? — запита Сесилия. Да не би зеленото да означава неговата ревност, а бялото твоята непорочност? Какво казва той, братовчедке?

— И той като теб понякога дрънка глупости — тросна се Кетрин, залавяйки се отново за своите флагчета с кисел вид, който странно контрастираше с доволното изражение на лицето й. Но, положението налага да поговоря с Барнстейбъл по-свободно.

— Мога да се отдръпна — каза Сесилия и стана навъсено от стола си.

— Какво правиш, Сесилия! С какво съм заслужила да ме гледаш така? Сега пък ти проявяваш лекомислие! Както виждаш, вече се смрачава, очите стават безсилни, затова трябва да продължим разговора по някакъв друг начин. Ето подходящ за случая отговор: Когато манастирският часовник удари девет, приближи се предпазливо до вратичката, която излиза на пътя откъм източната страна на ливадата. Дотогава не се показвай. Приготвила съм този сигнал за в случай, че се наложи среща.

— Хм, забелязал е сигнала ти — рече Сесилия, която бе застанала отново до далекогледа и изглежда, че се готви да те послуша, защото не виждам вече нито флагчета, нито самия него.

Завършила наблюденията си, мис Хауард се отдръпна от далекогледа, ала Кетрин, преди да върне уреда обратно в ъгъла, хвърли още един продължителен, жаден поглед към кулата, която сега изглеждаше опустяла. Интересът и вълнението, предизвикани от този кратък и незадоволителен разговор между мис Плаудън и нейния любим, породиха различни мисли у двете девойки и им дадоха материал за сериозен разговор, но в тоя момент влезе Елис Дънскоум и съобщи, че ги чакат долу. Дори Елис, която не подозираше нищо, при влизането си забеляза как се промени изражението и държането на двете братовчедки, което показваше, че тайният им разговор не бе минал съвсем без спор. Лицето на Сесилия отразяваше смут, тревога и печал, докато бляскавите тъмни очи, пламналите бузи и гордата, решителна походка на Кетрин издаваха не по-малко дълбоко чувство, но от съвсем друго естество. Нито едната, нито другата обаче не загатна за темата на разговора и Елис ги поведе към гостната, без да пророни нито дума.

Полковник Хауард и Бъроуклиф посрещнаха дамите извънредно вежливо. От време на време по откритото, благородно лице на първия пробягваше дълбока мъка, макар че външно се стараеше да изглежда весел, ала офицерът-вербовчик запазваше непоколебимо хладнокръвие и самообладание. Няколко пъти той улови проницателния поглед на Кетрин, впит в него с такова внимание, което по-лекомислен човек би изтълкувал твърде ласкателно за себе си. Но, дори това гъделичкащо честолюбието доказателство за неотразимото му обаяние не можа да смути спокойствието на капитана. Напразно се мъчеше Кетрин да прочете нещо по лицето му, застинало под непроницаемата маска на суров воин, макар че държането му изглеждаше необикновено свободно и естествено. Когато най-после тези безплодни наблюдения й омръзнаха, развълнуваната девойка погледна часовника и с учудване видя, че той се готви да удари девет, затова, без да обръща внимание на укорителния поглед на своята братовчедка, стана и излезе от стаята. Бъроуклиф й отвори вратата и когато девойката с вежливо кимване му поблагодари за вниманието, очите им още веднъж се срещнаха. Но, тя мина бързо край него и се озова сама в галерията. Повече от минута Кетрин се задържа там, защото й се струваше, че бе доловила в погледа на капитана лукаво пламъче — израз на чувство за превъзходство и някакви тайни кроежи. Но, не й беше в природата да се колебае, когато обстоятелствата налагаха да действува бързо и решително, затова, като загърна нежните си рамене с широкото наметало, което предварително бе приготвила за случая, тя се измъкна предпазливо от сградата.

Макар и измъчвана от подозрения, че Бъроуклиф се е сдобил със сведения, които може да навредят на нейния любим, когато излезе на двора, Кетрин напразно се озърташе да открие някакво изменение в мерките за отбрана на манастира, което да потвърди тези подозрения, за да може да предупреди Барнстейбъл как да се пази от скритата опасност. Всичко си бе останало, както преди пленяването на Грифит и другарите му. Тя долови тежките стъпки на часовоя, който крачеше бързо назад-напред в тясното пространство под прозорците на арестантите, за да се стопли.

А, когато спря и се ослуша, чу и звънтенето на оръжието на войника, който, както винаги, вардеше пътя към оная част на сградата, където бяха настанени другарите му. Нощта беше тъмна, небето облачно и макар, че надвечер бурята доста бе поотслабнала, вятърът все още духаше силно и от време на време профучаваше с вой между начупените стени на зданието. Затова беше нужен извънредно остър слух, за да се различа сред тоя шум дори тия толкова познати звуци на стъпки и оръжие. Когато се увери, че ушите не са я излъгали, Кетрин насочи тревожен поглед натам, където, както казваше Бъроуклиф, се намираха „казармите“.