Джеймс Купър - Шпионинът

Следван от Бърч, той отвори мълчаливо вратата на импровизирания затвор и освети с фенера си стаичката, за да влезе. Сержантът седна на едно буре, съдържащо питието на Бети, и махна с ръка на Харви да седне на друго, като остави фенера на пода. Драгунът се вгледа изпитателно в лицето на затворника и отбеляза:

— Приличаш ми на човек, който ще приеме смъртта като мъж. Затова те доведох тук, където можеш да събереш мислите си необезпокояван от никого.

— Това е ужасно място, за да се подготвиш за смъртта — каза Харви и огледа с празен поглед малкия си затвор.

— Що се отнася до това, — отговори ветеранът — то няма голямо значение за големия отчет, който човек трябва да даде, като подрежда мислите си за последен път, за да се убеди, че са достойни за повика на отвъдния свят. Ето тук имам една малка книга, от която винаги преди бой чета и тя ми дава големи сили във време на нужда. — Докато говореше, той извади една Библия от джоба си и я подаде на търговеца. Той я пое почтително, но беше някак разсеян и очите му блуждаеха наоколо, което накара сержанта да мисли, че го е обзел страх. Той се зае със задължението да го утеши.

— Ако нещо тежи на съвестта ти, сега е моментът да се отървеш от него — ако си сторил зло на някого, давам ти думата си на драгун, че ще направя всичко възможно да го поправиш.

— Малко хора нямат грехове — отговори търговецът и отново погледна събеседника си с отсъстващ поглед.

— Вярно, това е естествено за греха. Но се случва и така, че човек съжалява за стореното. В края на краищата никой не иска да умре с тежък грях на съвестта.

Харви вече бе огледал мястото и знаеше, че няма начин да избяга. Но тъй като надеждата последна напуска човешката душа, той насочи вниманието си към драгуна и му отправи такъв изпитателен поглед, че сержантът трябваше да отклони своя, пред нечовешкото изражение на лицето му.

— Научен съм да оставям товара на греховете си в краката на Спасителя — отговори търговецът.

— Да, разбира се, това е добре, но справедливостта трябва да възтържествува, докато има възможност за това. Откакто започна войната страната пи изживява неспокойни времена и много хора бяха лишени от законната им собственост. Често дори аз не мога да примиря съвестта си, когато конфискувам собственост съвсем законно.

— Тези ръце — каза търговецът и протегна напред слабите си, кокалести пръсти — цял живот са се трудили и нито в един миг не са грабили.

— Добре е, че е така — каза чистосърдечният войник — и не се съмнявам, че сега за теб това е голяма утеха. Има три големи гряха, които ако не тежат на съвестта на човека, той може да се надява да премине изпитанието и да бъде със светците на небето. Това са кражбата, убийството и дезертьорството.

— Слава Богу, — отвърна Харви — все още не съм отнемал човешки живот.

— Ако убиеш човек в справедлив бой, това е изпълнение на дълг. Ако се биеш за несправедлива кауза, вината пада върху цялата нация и човек бива наказан тук, на земята заедно с всички останали. Но да убиеш човек ей така, хладнокръвно, в очите на Бога е престъпление равно на дезертьорството.

— Никога не съм бил войник, затова и не съм дезертирал — каза търговецът и подпря тъжно лицето си с ръка.

— Но дезертьорство е не само когато напуснеш знамето на частта си, макар че, това е най-лошият вид. Човек може да изостави страната си в час на нужда.

Бърч зарови лице в ръцете си и се затресе целия. Сержантът го загледа изпитателно, но добрите чувства надделяха над неприязънта и той продължи меко:

— И все пак мисля, че този грях може да се прости, ако човек честно се разкае. И няма голямо значение кога и как умираш, стига да умреш като мъж и християнин. Препоръчвам ти да кажеш молитвите си и да починеш малко. Няма надежда да получиш милост, защото полковник Сингълтън е дал категорична заповед да те екзекутираме, когато те заловим. Не, нищо не може да те спаси.

— Истина говориш — извика Бърч — сега е твърде късно — унищожих единствената си защита. Но той ще отдаде заслуженото на паметта ми.

— Каква защита? — попита сержантът със събудено любопитство.

— Няма значение — каза Бърч, възвърнал естественото си държание и сведе очи, за да избегне погледа на другия.

— И кой е „той“?

— Никой — отвърна Харви с явно нежелание да говори повече.

— Никой и няма значение малко могат да ти помогнат сега — каза сержантът и стана да си отива. — Завий се е одеялото на мисис Фланаган и се опитай да поспиш. Сутринта ще те повикам навреме. От все сърце желая да ти помогна; защото не мога да търпя, когато бесят човек като куче.