Джеймс Купър - Шпионинът

— Вие сте много изобретателен патриот — каза Лоутън. — Майор Дънуди, поддържам искането на този достоен човек и моля за разрешение да възнаградим него и приятелите му.

— Имаш го. А ти, нещастни човече, приготви се за съдбата, която ще те сполети още преди изгрев слънце.

— Животът няма с какво да ме изкуси — каза Харви и впери обезумял поглед в лицата около него.

— Елате, достойни чеда на Америка — каза Лоутън. — Елате да получите наградата си.

Бандата нетърпеливо прие поканата и последва капитана към мястото, където квартируваха неговите конници. Дънуди спря за момент, поради нежеланието си да тържествува над паднал враг и после продължи:

— Вече си бил съден, Харви Бърч. И истината е, че си враг и си много опасен за свободата на Америка, за да останеш да живееш.

— Истината! — повтори търговецът и се изправи сякаш чувалът не бе на гърба му.

— Да, истината. Обвинен си, че си се навъртал около континенталната армия, за да събираш сведения и да ги предаваш на врага, за да могат те да осуетят намеренията на Вашингтон.

— Мислите ли, че и Вашингтон ще каже същото?

— Без съмнение. Дори той би те осъдил.

— Не, не, не! — извика търговецът с глас, който сепна Дънуди. — Вашингтон може да види под кухите възгледи на фалшивите патриоти. Нима той не рискува всичко на карта? Ако бесилото е готово за мен, няма ли приготвено друго и за него?

— Не, не, — Вашингтон никога не би казал да ме обесите.

— Имаш ли нещо, нещастнико, с което да убедиш главнокомандващия, че не трябва да умреш? — попита майорът, който се съвзе от изненадата, породена от поведението на Харви.

Бърч трепереше, защото в гърдите му се бореха силни чувства. Лицето му пребледня като на мъртвец, а ръката му извади от гънките на ризата една ламаринена кутийка. Отвори я и показа, че вътре има малък лист хартия. За миг очите му се спряха на документа и вече бе протегнал ръката си към Дънуди, когато внезапно се дръпна назад и възкликна:

— Не, това ще умре с мен. Това са условията на моята служба, и няма да откупя живота си с нарушаването им. Ще умре с мен.

— Дай тази хартийка и може би ще живееш — каза Дънуди, който очакваше да открие нещо важно.

— Ще умре с мен — повтори Бърч, като лицето му се зачерви и особена светлина огря лицето му.

— Хванете предателя — извика Дънуди — и му вземете хартийката.

Подчиниха се незабавно, но търговецът бе твърде бърз — за миг той глътна документа. Офицерите спряха изумени, но хирургът извика:

— Дръжте го. Ще му дам нещо за повръщане!

— Стой — каза Дънуди и го повика с жест да се върне. — Ако престъплението му е тежко, такова ще е и наказанието.

— Водете ме — каза търговецът като пусна чувала на земята и се приближи до вратата с необяснимо достойнство.

— Къде? — попита Дънуди изумен.

— Навесилото.

— Не — каза майорът ужасен от собственото си решение. — Задължен съм да заповядам екзекуцията ти, но не толкова набързо. Давам ти до утре в девет, за да се приготвиш за ужасното събитие.

Дънуди прошепна заповедите си в ухото на един млад офицер и махна на търговеца да тръгва. Това събитие прекъсна веселието около масата и офицерите се запътиха да спят. Скоро се чуваха само тежките стъпки на часовия, който крачеше пред хотел Фланаган.

Офицерът, на когото Дънуди повери охраната на търговеца го предаде на сержанта на караула. Подаръкът на капитан Уортън не бе оставил без последствия и младият лейтенант и някои танцови стъпки на предметите пред очите му, му напомниха, че трябва да се върне към естественото си състояние, като поспи. След като предупреди охраната на Харви да не го изпуска от очи, той се уви в шинела си и скоро заспа на една пейка в близост до огъня. По продължение на цялата задна част на къщата бе пристроен груб навес, а в единия му край бе преградена в малка стаичка, предназначена за по-дребните домакински пособия. Но заради опасните времена всичко ценно бе извадено оттам и Бети Фланаган, още с пристигането си бе избрала това място за склад на стоката си и подслон за собствената си персона. Там също бяха оставили резервно оръжие и друг багаж на войниците. Тези общи съкровища бяха поставени под охраната на часови, който стоеше под навеса и пазеше щабквартирата отзад. Един друг часови, който охраняваше конете на офицерите близо до къщата, можеше да вижда задната част на стаичката и тъй като тя нямаше никакъв прозорец или друг отвор, сержантът реши, че това е най-подходящото място за затворника до екзекуцията му. Няколко допълнителни съображения накараха сержант Холистър да избере това място, и сред тях беше фактът, че перачката не е там, а спи пред кухненския огън и сънува, че конницата напада противников отряд, като взема звуците на носа си за тръбите на вирджинците, свирещи „атака“. Друга причина бяха особените възгледи, които сержантът имаше за живота и смъртта, които го отличаваха от останалите в ескадрона като човек с достойна за подражание набожност и смиреност. Той бе на повече от петдесет години и половината от това време бе носил оръжие. Непрекъснатите срещи със смъртта бяха предизвикали у него реакция много по-различна от обикновените морални последствия на подобни сцени. Той бе станал не само най-стабилният, но и най-достойният за доверие човек от конницата. Капитан Лоутън бе възнаградил тази вярност като го бе направил сержант за свръзка.