Джеймс Купър - Шпионинът

— Бре! — извика домакинята и тръгна към него заплашително. — Кой ми вика че съм мръсна я да видим? Мистър Шприц?

— Тишина — извика майор Дънуди не много високо, но веднага настъпи пълна тишина. — Жено, излез от стаята. Доктор Ситгрейвз, седнете на мястото си и не пречете на веселието.

— Карайте нататък, карайте — каза хирургът и зае възмутена поза. — Вярвам майор Дънуди, че съм запознат с нравилата на доброто държание, не са ми чужди и правилата на приятелството.

Бети се измъкна бързо, но с известно недоволство в собствените си владения, понеже не бе свикнала да оспорва заповедите на командващия.

— Майор Дънуди ще ни почете с една сантиментална песен — каза капитан Лоутън със самообладание, което той много добре знаеше как да си наложи.

Майорът се поколеба за миг и после с хубав глас изпя следното:

Гласът на Дънуди никога не губеше властта си пред подчинените му и аплодисментите, които последваха песента макар и да не бяха така буйни както след опита на Лоутън, бяха доста по-ласкателни.

— Ако вие, сър — каза докторът след като се присъедини към аплодисментите на останалите — само свържете класическите алюзии с деликатното си въображение, бихте станал доста добър любител поет.

— Този, който критикува — отговори Дънуди с усмивка — трябва да умее да показва. Призовавам доктор Ситгрейвз да ни покаже стила, който обожава.

— Докторът да пее, докторът да пее — прокънтя цялата стая. — Една класическа ода от доктора.

Той се поклони с примирение, глътна остатъка в чашата си и се прокашля няколко пъти, което много развесели няколко млади офицери в края на масата. Той започна с продран глас и без никаква мелодия:

— Ура-а-а — изрева Лоутън. — Арчибалд затъмни самите музи! Думите му са като ромон на горски поток, а мелодията — смес между славея и бухала!

— Капитан Лоутън — извика раздразнен докторът — едно нещо е да презираш светлината на класическото познание, съвсем друго да те презират за собственото ти невежество!

В този момент на вратата някой извика силно и смехът спря като отсечен, а драгуните инстинктивно се хванаха за оръжията, готови и за най-лошото. Вратата се отвори и влязоха мародерите, които държаха амбулантния търговец? превит от тежестта на чувала си.

— Кой е капитан Лоутън? — попита главатарят, който оглеждаше стаята доста изумен.

— На вашите услуги — отговори войникът сухо.

— Тогава, ето тук, предавам ви един осъден предател. Харви Бърч, търговецът-шпионин.

Лоутън впи очи в стария си познайник и като се обърна към мародера, попита го:

— И кой сте вие, господине, който говорите така свободно за съседите си? Извинете ме, ето това е командващият офицер. Обърнете се към него.

— Не — каза мъжът намръщено — предавам ви го на вас от вас искам наградата си.

— Вие ли сте Харви Бърч? — попита Дънуди като се приближи с авторитет, който накара разбойника да се дръпне в ъгъла на стаята.

— Аз съм — отговори той гордо.

— И предател на родината си — продължи майорът строго. — Знаете ли, че имам пълното право да наредя да ви екзекутират още тази нощ?

— Това не е желанието на Бога. Да ме повика толкова скоро при себе си — отговори Харви замислено.

— Вярно е. И към живота ти ще се добавят още няколко кратки часа. Понеже престъплението ти е най-отвратителното за един войник, ще получиш войнишко възмездие. Ще умреш утре.

— Божия воля.

— Много време ми отне докато хвана злодея — мародерът леко се измъкна напред — и се надявам да ми дадете документ, с който да си получа наградата. Обещано е да се плати в злато.

В този момент влезе дежурният офицер и се обърна към майора:

— Майор Дънуди, стражите докладват, че близо да вчерашната битка гори някаква къща.

— Това е колибата на търговеца — промърмори главатарят на бандата. — Не съм му оставил и треска за покрив. Трябваше да я запаля отдавна, но ми трябваше за капан в който да падне хитрата лисица.