Джеймс Купър - Шпионинът

— Какво ли ще е било това животно, като е било живо, мис Фланаган?

— А, старата крава, капитане — отговори тя разгорещено, отчасти поради оплакванията на нейния любимец и отчасти поради тъга заради загубата.

— Какво?! — изрева драгунът който не успя да преглътне хапката си — старата Джени!

— По дяволите! — извика друг и остави ножа и вилицата си — тази, дето бе с нас при битката за Джърси?

— Същата, — отговори стопанката на хотела с тъжен вид — мило добиче, и можеше да кара само на въздух, при нужда. Много е ужасно да изядеш такъв стар приятел.

— И само това ли остана от нея? — попита Лоутън и посочи с ножа си останките на масата.

— Не капитане, — каза Бети въодушевено — продадох половината на войската. Ма хич не им казах, какъв стар приятел са си купили. Да не им развалям яденето.

— По дяволите — извика капитанът с престорен гняв. — Момчетата ми ще изтънеят като бръшлян на такава диета. Ще се боят от англичаните като вирджински негър от надзирателя си.

— Е, — каза лейтенант Мейсън като остави приборите си с нещо като отчаяние — в зъбите ми има повече съчувствие, отколкото в сърцата на много хора. Те абсолютно отказват да оставят каквато и да било следа върху старата приятелка.

— Опитайте по капка от подаръка — каза успокоително Бети, като наля голяма купа с вино и отпи от нея като дегустатор — Бога ми, това си е кат чиста водица в края на краищата.

След като веднъж ледът бе счупен, поднесоха на Дънуди една чаша вино и той, след като се поклони на присъстващите, я изпразни сред дълбока тишина. Първите няколко чаши бяха изпити с голяма тържественост и се вдигнаха най-различни патриотични тостове и сантименти. Но скоро виното изпълни обичайната си задача и още преди да сменят втория часови пред вратата, всички спомени за вечерята и техните грижи се загубиха във веселбата. Доктор Ситгрейвз не дойде навреме, за да сподели Джени с останалите, но успя да получи голяма част от подаръка на капитан Уортън.

— Песен, песен, капитан Лоутън! — извикаха двама-трима в един глас, когато забелязаха някои пропуски в поведението му сред приятелите. — Тишина, капитан Лоутън ще пее!

— Господа — отговори той с очи плувнали от изпитите чаши, макар че главата му бе здрава като стълб. — Не съм кой знае какво славейче, но след като вие желаете това от мен, съгласен съм.

— Джак, спомни си мелодията, която те учих, а ето имам и думите в джоба си.

— Почакай, почакай, драги ми докторе — каза драгунът и с решителност напълни чашата си. — Никога няма да се справя с тези трудни имена, предпочитам да опитам нещо друго.

— Тишина! За песента на капитан Лоутън! — изреваха няколко гърла. Когато капитанът започна с хубав, плътен глас да пее следните думи с една популярна мелодия, няколко от другарите му се включиха за да пригласят на припева с такава енергия, че старата постройка се разклати:

При всяко споменаване на името и от обединените гласове на хора, Бети Фланаган неизменно изпълняваше заръката в песента съвсем буквално, за голямо удоволствие на певците и на нея самата. Тя се бе осигурила с напитка по-подходяща за вкусовете, с които устата и бе привикнала, отколкото безвкусния подарък на капитан Уортън, и по такъв начин успяваше с умение да върви в крак с веселието на гостите. Капитан Лоутън получи овации от всички с изключение на лекаря, който още при първия припев стана и се заразхожда из стаята с класическо възмущение. Когато след време аплодисментите заглъхнаха, докторът се обърна към музиканта и възкликна:

— Капитан Лоутън, чудя се как е възможно един джентълмен и смел офицер да не може в тези трудни времена да намери друга тема за музата си, освен това зверско реване на името на мръсната Бети Фланаган, която се мъкне след лагера ни. Според мен богинята на свободата би могла да бъде по-благородно вдъхновение, а страданията на страната ти — по-подходяща тема.