Джеймс Купър - Шпионинът

Бандитите с радост последваха капитан Лоутън до квартирата му. Той винаги бе показвал толкова много жар при защитата на каузата, която бе прегърнал, толкова малко обръщаше внимание на опасностите, когато заставаше срещу противника, а и външният му вид и строго лице немалко допринасяха за ужаса, който вдъхваше, че тези му качества му бяха спечелили репутация, твърде различаваща се от тази на ескадрона в който служеше. Безстрашието му се считаше за свирепост, а стремглавостта му — за естествена склонност към жестокост. От друга страна, няколкото му прояви на снизходителност или по-точно на добре премерена справедливост му бяха спечелили сред част от хората репутация на прекалено въздържан човек. Рядко похвалите или обвиненията на обществото попадат там където са заслужени в точните си пропорции.

Докато бе в присъствието на майора, главатарят на бандата чувстваше неудобството, което порокът изпитва в присъствието на добродетелта, но след като излезе от къщата той изведнъж се почувства незащитен от по-мекия му характер. Капитан Лоутън гледаше мрачно, което често заблуждаваше тези, които не го познават отблизо и за него се говореше, че когато се смее със сигурност се готви да накаже. Главатарят се приближи до него и заговори тихо:

— Винаги е добре човек да може да различи приятелите от враговете си.

На тези думи капитанът отговори само с някакъв звук, който другият изтълкува като съгласие.

— Предполагам, че Вашингтон има добро мнение за майор Дънуди? — гласът издаваше повече съмнение, отколкото въпрос.

— Някои хора смятат така, да.

— Много от приятелите на Конгреса на тази страна искат конницата да се командва от някой друг. Поне аз, ако имах подкрепата на войската, можех да свърша много неща за каузата, в сравнение с които залавянето на търговеца е дреболия.

— Така ли? Например?

— Можем да печелим не само ние, но и офицерът, който ни покрива — каза мародерът с многозначителен тон.

— Как? — попита Лоутън и ускори крачка, за да не ги чуват останалите.

— Ами, близо до кралските позиции, под самите дула на възвишенията има добра плячка, само ни трябва добра охрана от хората на Де Ланси 43и да ни пазят да не ни отрежат пътя за отстъпление откъм Кингс Бридж.

— Мислех, че беглеците са поели цялата плячка за себе си.

— Вземат доста, но са длъжни да щадят техните си хора. Бил съм нататък два пъти по споразумение с тях — първия път се държаха достойно, но втория път ни нападнаха и ни отблъснаха. Всичко задигнаха те.

— Много непочтено, наистина. Чудя се как един почтен човек може да се свърже с тях.

— Необходимо е да се разбираме с някои от тях или могат да ни разбият. Но човек без чест е по-лош и от звяр. Смяташ ли че можем да се доверим на майор Дънуди?

— Искаш да кажеш, на принципите му за чест?

— Да. Нали Арнолд 44също се ползваше с доверие докато не хванаха английския майор?

— Не може Дънуди да пожелае да предаде войската си, както Арнолд, но не мисля и че можеш да му се довериш в деликатна работа като твоята.

— Точно така си и мислех — извика мародерът, доволен от собствената си способност да преценява хората.

През това време те достигнаха до една по-добра ферма, в която постройките бяха в прилично състояние. Плевните бяха заети от хората, а конете бяха навързани под дългите навеси, които пазеха двора от студените северни ветрове. Те се хранеха спокойно със седла на гърбовете, готови да потеглят за най-кратко време. Лоутън се извини и влезе в квартирата си, откъдето след малко излезе с един обикновен фенер и ги поведе към овощната градина, която заобикаляше фермата от три страни. Бандата го последва и реши, че ги води настрана, за да продължат да обсъждат интересната тема, без някой да ги подслушва.

Бандитът се приближи до капитана и продължи разговора с цел да вдъхне по-голямо доверие към себе си и към интелектуалните си качества.

— Мислите ли, че републиканците ще вземат по-голямата част от колониите? — попита главатарят важно с тон на разбиращ от политика човек.

— По-голямата част? — възкликна невъздържано капитанът и после се успокои. — Ако французите ни подпомогнат с пари и оръжие, ще прогоним кралската армия за шест месеца.

— Така се надявам и аз. И тогава ще имаме свободно управление и ние, които се борим за него, ще получим своето.