Джеймс Купър: Шпионинът

Когато свали от врата си една кърпа, след това пелерината и сюртука от син плат, пред внимателните погледи на семейството застана висок и елегантен мъж на около петдесет години. Лицето му излъчваше уравновесеност и достойнство, носът беше прав, почти гръцки, очите — сиви на цвят, бяха спокойни, замислени и доста меланхолични. В устните и долната част на лицето му се долавяше решителност и силен характер. Предназначените му за пътуване дрехи бяха обикновени и прости, но все пак такива, каквито се носят от висшите класи. Не носеше перука и прическата му му придаваше военен вид — впечатление подсилвано и от изправената му и стегната стойка. Външният му вид беше толкова внушителен и толкова явно беше, че е на джентълмен; че когато остави настрана дрехите си, дамите станаха от местата си и заедно със стопанина на къщата отговориха на направените им комплименти за втори път.

Домакинът беше с няколко години по-възрастен от пътника и държането му, облеклото му и всичко у него говореше, че е видял много от живота и доброто общество. Едната от дамите беше на около четиридесет години, а другите две, далеч по-млади, изглежда не бяха достигнали и половината на тази възраст. Хубостта на възрастната дама вече беше прецъфтяла, но очите й и меката й коса й придаваха много благ вид, който заедно с приветливото й държание я правеше очарователна — чар, който много млади лица не притежават. Сестрите, защото приликата помежду им говореше, че са такива, бяха в цъфтяща младост и розите, с които се гордееше панаирът в Уестчестър, грееха на страните им и озаряваха дълбоките им сини очи с блясъка, който доставя толкова голямо удоволствие на наблюдателя, и който говори за вътрешно спокойствие и невинност. И у трите се виждаше женската деликатност, така характерна за пола им в тази страна. Държанието им, както и това на мъжа, говореше за принадлежност към висшите класи.

След като подаде на госта си чаша отлична Мадейра, мистър Уортън, защото така се наричаше собственикът на това отдалечено имение, зае отново мястото си край огъня също с чаша в ръка. За момент се поколеба, сякаш за да се пребори с учтивостта си, но накрая отправи въпросителен поглед към госта:

— За чие здраве имам честта да пия?

Пътникът също бе седнал и се взираше замислено в огъня. Когато домакинът му заговори, той бавно извърна наблюдателните си очи към него. По лицето му играеха отблясъци от огъня.

— Мистър Харпър.

— Мистър Харпър — каза домакинът с официалния тон приет в онези дни — имам честта да пия за вашето здраве и да се надявам, че дъждът, на който сте бил изложен не ви е навредил.

Мистър Харпър мълчаливо кимна в отговор и скоро отново потъна в мислите си, прекъснати преди малко, за което би могъл да бъде извинен поради дългото яздене на дъжда и вятъра.

Младите дами се завърнаха при гергефите си, докато леля им, мис Жанет Пейтън се оттегли за да проследи подготовката на вечерята за неочаквания им гост. Последва тишина и мистър Харпър очевидно се наслаждаваше на промяната в положението си, когато мистър Уортън отново заговори, за да попита госта си дали има нещо против тютюневия дим. След като получи отрицателен отговор, той незабавно взе лулата си, оставена настрана при влизането на пътника.

Домакинът очевидно изпитваше желание да започне разговор, но или поради опасенията си да не навлезе в опасни води, или поради нежеланието си да се натрапва на явно мълчаливия си гост, на няколко пъти се въздържа, преди да се осмели да заговори. Най-накрая, когато мистър Харпър вдигна очи към присъстващите, той започна:

— Намирам, че е много трудно — в началото мистър Уортън внимателно избягваше темата, която искаше да подхване — да си доставям за моето вечерно забавление такъв качествен тютюн, на какъвто съм свикнал.

— Мисля че магазините в Ню Йорк могат да доставят най-добрия в страната — спокойно отговори другият.

— Да, наистина — домакинът се поколеба, вдигна очи към Харпър и бързо ги сведе под влияние на нетрепващия му поглед — Сигурно в града има много, но едно отиване в града, колкото и невинно да е то, е твърде опасно поради войната. Не си струва да се рискува заради дреболия като тютюна.

Кутията, от която мистър Уортън току-що бе напълнил лулата си, лежеше отворена на няколко инча от лакътя на Харпър, който взе оттам малко тютюн и го постави на върха на езика си по начин, който макар и съвсем естествен, изпълни домакина му с тревога. Без да казва, че тютюнът е от най-одобрявания сорт, пътникът отново се върна към мислите си, което бе голямо облекчение за събеседника му. Сега мистър Уортън не желаеше да губи придобитата преднина и, като направи по-голямо усилие от обикновено, продължи: