Джеймс Купър: Шпионинът

Навън бурята вилнееше с нова сила и дъждът шибащ къщата предизвикваше това тихо чувство на наслада, което подобни звуци предизвикват ако сте в топла и уютна стая. Тогава, един вик откъм входната врата отново призова верния негър, който след минута се върна и съобщи на господаря си, че още един пътник, настигнат от бурята, желае да получи подслон за нощта.

Още при първото повикване на новия посетител мистър Уортън стана от мястото си и, очевидно объркан, започна да хвърля погледи ту към госта, ту към вратата, сякаш очакваше нещо да се случи, нещо свързано с непознатия, появил се първи. Едва бе казал с тих глас на негъра да въведе новодошлия, вратата се отвори широко и непознатият влезе. Когато видя Харпър, той се поколеба и след това с по-официален тон, повтори молбата, която вече бе отправил към прислужника. На Мистър Уортън и семейството му никак не се хареса вида на новодошлия, но лошото време и неясните последствия, ако откажат желания подслон, ги накараха неохотно да дадат съгласието си.

По нареждане на мис Пейтън бяха донесени нови блюда и обруленият от вятъра посетител получи покана да сподели вечерята, с която другите току-що бяха свършили. Като хвърли настрана грубата си връхна дреха, той спокойно взе предложения му стол и без да се церемони започна да утолява апетита си, който по никакъв начин не можеше да се нарече деликатен. След всяко напълване на устата си той обръщаше неспокоен поглед към Харпър, който го изучаваше с внимание, което го притесняваше. Накрая, като си наля чаша вино, новодошлият кимна многозначително към гледащия го и преди да изпие виното, каза с нещо напомнящо горчивина:

— Пия за нашето по-добро опознаване, сър. Според мен се виждаме за първи път, въпреки че вашето внимание към мен говори обратното.

Виното вероятно му хареса много, защото, след като постави чашата си на масата, той премлясна с устни — звук, който изпълни цялата стая, взе бутилката и я повдигна срещу светлината, за да се наслади на цвета на кристално прозрачната течност.

— Не мисля че сме се виждали, сър — отговори Харпър с лека усмивка, докато наблюдаваше действията на другия. След това, удовлетворен от наблюденията си се обърна към Сара Уортън, която седеше до него и небрежно отбеляза:

— Вие без съмнение намирате сегашното си жилище за самотно, след като сте свикнала на веселия живот в града.

— О, безкрайно сте прав — каза тя веднага — И аз и баща ми желаем тази война да свърши, за да се върнем отново при приятелите си.

— А вие, мис Франсис, и вие ли така силно желаете мира както и сестра ви?

— Поради много причини, да — отговори тя, като се осмели да погледне боязливо задалия въпроса. Когато в очите му прочете същото доброжелателно чувство, както и преди, тя продължи, като на лицето й се появи сияйна, жива и интелигентна усмивка — Но не за сметка на правата на моите сънародници.

— Права? — повтори сестра й нетърпеливо — Кой може да има по-големи права от един суверен? И кое задължение е по-ясно, от това да се подчиняваш на тези, които имат естественото право да управляват?

— Никое, разбира се — каза Франсис като се разсмя с голямо удоволствие. После пое с обич ръката на сестра си и каза с усмивка, насочена към Харпър:

— Казах ви, че със сестра ми имаме различни политически възгледи, но в лицето на баща ни, имаме безпристрастен арбитър — той обича сънародниците пи, но обича и британците, така че не взема страна.

— Да — каза мистър Уортън доста разтревожен, като гледаше ту единия, ту другия си гост. — Имам близки приятели и в двете армии, и победата на която и да е от тях, за мен ще бъде нещо като лично нещастие.

— Доколкото разбирам — каза мъжът край масата, като отново невъзмутимо напълни чашата си — нямате големи основания да се опасявате от янките.

— Негово величество има по-опитни войски от континенталните, по американците имат по-големи успехи. — отговори домакинът боязливо.

Харпър остави без внимание забележките на двамата. Той стана и помоли да му покажат мястото за почивка. Едно малко момче получи нареждане да го заведе до стаята и след като учтиво пожела на всички лека нощ, той излезе. Вилицата и ножа паднаха от ръцете на натрапника, след като вратата се затвори след Харпър. Той стана бавно от мястото си, приближи се до вратата, отвори я, заслушан в отдалечаващите се стъпки, и пред уплашените и изумени погледи на останалите я затвори отново. За миг червената перука, покриваща черните му къдрици, парчето което скриваше половината му лице и прегърбването, което го правеше да изглежда поне на петдесет години, изчезнаха.