Джеймс Купър - Шпионинът

Изабела притисна ръка към гърдите си и все още се усмихваше, но в усмивката й имаше нещо зловещо, което смрази кръвта на Франсис.

— Джордж наблизо ли е? — попита тя. — Кажете му, че искам да го видя още веднъж.

— Нима е вярно? — изпищя мис Пейтън. — Но ти се усмихваш, нали не си ранена?

— Щастлива съм, съвсем щастлива — прошепна Изабела. — Има лек за всяка болка.

Сара се надигна и изгледа безумно съседката си. После протегна ръка и вдигна нейната. Беше обагрена с кръв.

— Виж! Но кръвта няма ли да отмие любовта? Омъжи се младо момиче и тогава никой няма да може да го прогони от сърцето ти освен ако — тя се наведе над нея и продължи шепнешком — освен ако не откриеш друга пред теб. Тогава умри — на небето няма съпруги.

Красивата луда скри лицето си под завивките и остана мълчалива до края на нощта. В това време влезе Лоутън. Свикнал с опасностите от всякакъв вид и претръпнал от ужасите на гражданската война, сега той не можеше да не се вълнува. Наведе се над крехката фигура на Изабела и мрачният му поглед говореше за това, какво става в душата му.

— Изабела — промълви той накрая. — Зная, че имаш смелост, каквато другите жени не притежават.

— Говори — отговори тя. — Ако имаш да кажеш нещо, кажи го без страх.

Войникът извърна лице и каза:

— Никой, улучен от куршум на това място, не е оцелял.

— Не се боя от смъртта, Лоутън. Благодаря ти, че не се съмняваш в мен. Чувствах го от самото начало.

— Тя не бива да е за такива като теб. Достатъчно е че англичаните са предизвикали младежта ни на бойното поле. Но когато жертва на войната стане младо хубаво момиче като теб, занаятът ми ме отвращава.

— Чуй ме Лоутън — каза Изабела като се надигна с усилие, но отказа да и помогнат. — От детството досега живея във военни лагери и гарнизони. През цялото време съм се стремила да нося радост в живота на стария си баща — мислиш ли, че бих заменила тези дни на опасности и лишения за спокоен живот? Не. Поне имам утехата да знам, че съм направила това, което една жена може да направи за каузата.

— Кой страхливец може да има такъв дух? Виждал съм стотици войници потънали във кръв, но никога по твърд дух от твоя.

— Това е само дух. Полът ми и слабостта ми са ми отнели най-голямата привилегия, но към теб, капитан Лоутън, природата е била по-щедра. Ти можеш да посветиш на борбата и ръце, и сърце. И знам, че те ще и бъдат верни докрай. И Джордж и… — тя спря, устните й затрепериха, очите й се приковаха в пода.

— И Дънуди — каза драгунът. — За него ли говореше?

— Не споменавай името му — каза тя и се отпусна назад, прикривайки лицето със завивката. — Върви, Лоутън, подготви горкия Джордж за този неочакван удар.

Войникът остана още малко загледан с тъга в конвулсивно треперещото тяло — нещо което тънките завивки не можеха да скрият — и излезе за да се срещне с приятеля си. Срещата между Сингълтън и сестра му бе болезнена и за миг Изабела се поддаде на изблик на нежност, но сякаш осъзнаваше, че часовете и са преброени тя първа направи усилие да се овладее. По нейна молба в стаята останаха само тя, капитанът и Франсис. Многобройните молби на хирурга да му се позволи да окаже помощ бяха неизменно отхвърляни и накрая, той трябваше неохотно да се оттегли.

— Вдигнете ме, нека още веднъж погледна лицето, което обичам.

Франсис мълчаливо изпълни молбата й и Изабела отправи към брат си поглед изпълнен със сестринска обич.

— Сега вече няма значение. След няколко часа всичко ще свърши.

— Не умирай, Изабела, единствена моя сестричке! Какво ще стане с клетия ни баща!

— Смъртта е тежък удар, но той е войник и християнин. Мис Уортън, нека да поговорим за това, което ви интересува докато имам сили.

— Не — каза Франсис развълнувано — овладейте се. Нека желанието да ми направите добро не застрашава живота, който е толкова скъп на… на… много хора.

Думите й бяха почти задушени от вълнението, защото бе засегната най чувствителната струна в душата й.

— Бедно, деликатно момиче — каза Изабела и я погледна с нежност. — Но животът е пред вас. Защо да нарушавам малкото щастие, което може да ви донесе? Мечтайте, невинно създание, и нека Бог отдалечи деня на познанието.

— Вече няма много на какво да се радвам — каза Франсис и зарови лице в завивките. — Сърцето ми е разбито във всичко, което най-много съм обичала.

— Не — прекъсна я Изабела. — Вие имате нещо, което да желаете в този живот, нещо много важно за женската душа. Чувство, което само смъртта може да унищожи. — Изтощението я принуди да спре и присъстващите изчакаха в напрегната на Франсис и продължи: