Джеймс Купър - Шпионинът

Удовлетворен от тази предвидливост, Лоутън разпредели хората. Мис Пейтън, двете сестри и Изабела бяха настанени в каляската, а капитан Сингълтън зае каручката на Бети Фланаган, която бе снабдена с одеяла и дюшек. Доктор Ситгрейвз пое управлението на файтона, в който седна мистър Уортън. Какво е станало с останалите членове на домакинството не се знае, защото освен икономката, там бе само Цезар. След това Лоутън даде знак за тръгване. Сам той се забави малко, за да прибере няколко цепни сребърни предмети, които биха предизвикали собствените му хора и след като се увери, че повече няма какво да поставя на изпитание честността им, качи се на коня си с намерение да застане на края на колоната.

— Стой, стой — извика женски глас. — Нима ще ме оставите сама да ме убият? Лъжицата се е стопила и аз ще получа компенсация, ако има закони в тая нещастна земя!

Лоутън погледна в посоката на гласа и видя от развалините да се измъква една жена, натоварена с чувал с размерите на този на Харви Бърч.

— Какво е това? — попита Лоутън. — Птицата Феникс се възражда от жаравата? Но кълна се в Хипократ, това е жената-доктор, известна с иглата си! Е, добра жено, какво значи това викане?

— Викане! — повтори Кейти като се бореше да си поеме въздух. — Не е ли достатъчно наказание да изгубиш сребърна лъжица ми трябва и да остана сама на това пусто място, да ме ограбят, може и да Ме убият? Харви нямаше да се отнесе така с мен. Когато живеех при Харви, винаги поне ме е зачитал, ако и да беше разпилян с парите и потаен.

— Значи мадам, някога сте била част от домакинството на Харви Бърч?

— Може да се каже, че съм му била цялото домакинство! Нямаше никой освен мене и той, и стария джентълмен. Ти сигурно не познаваш стария?

— Нямал съм това щастие. И колко време живяхте при мистър Бърч?

— Не знам точното време, но трябва да е къде девет години. И с к’во ми е сега по-добре?

— Сигурно е така. Малко облаги си спечелила от него. Но няма ли нещо необичайно в постъпките му, в характера на този мистър Бърч?

— Необичайно? Това е слаба дума за чудатостите му — отговори Кейти и понижи глас, като се огледа наоколо. — Той си беше чуден, разпилян човек и смяташе гвинеята, за каквото аз смятам какалашката от царевица! Ама ако ми помогнеш да ида някак при мис Жанит, ще ти кажа чудесата, дето ги е направил Харви, от игла до конец.

— Добре — каза драгунът замислен. — Я дай да ти пипна ръката над лакътя. Така, костите ти са здрави, каквато и да е кръвта ти — той каза това и неочаквано завъртя старата мома, така че тя загуби ума и дума, и се оказа безопасно, макар и не много комфортно на задницата на коня му.

— Така мадам, сега имате утехата да знаете, че сте здраво седнала на коня, като самия Вашингтон. Краката на крантата са сигурни и ще подскача като пантера.

— Пусни ме да сляза — извика Кейти, като се бореше да се освободи от желязната му хватка и едновременно с това се страхуваше да не падне. — Така не може да се качи една жена на кон, освен това, не мога да яздя без седло!

— По-полека добра госпожо, конят ми никога не пада напред, но може да се изправи назад. Не е свикнал чифт пети да го ритат отстрани като барабан по време на маршировки. Едно докосване с шпорите му стига за цяла седмица и никак не е умно да го притесняваш така, защото не обича да му се налагат.

— Пусни ме да сляза, казвам — изпищя Кейти. — Ще падна и ще се убия! И няма с какво да се държа, ръцете ми са заети!

— Вярно — отговори войникът като забеляза, че я е вдигнал от земята заедно с вързопа. — Сигурно си от тези, които се грижат за багажа. Но коланът на сабята ми ще обхване тънкото ти кръстче, заедно с моя.

На Кейти и стана твърде приятно от този комплимент, за да протестира докато той я закопча с колана за себе си, а когато пришпори животното те излетяха с такава скорост, че вече нямаше възможност за никакви възражения. След известно време, което костваше на старата мома доста сериозно замайване, те настигнаха каручката на Бети Фланаган, която се движеше бавно по неравния път, заради раните на капитан Сингълтън. Събитията през нощта бяха възбудили младия офицер и сега съвсем закономерно, реакциите му бяха отпуснати. Той лежеше добре увит в одеяла и ординарецът му го подкрепяше, но не бе в състояние да говори, макар и потънал в мисли за миналото. Диалогът между Лоутън и събеседничката му спря при тръгването им, но сега, когато ходът на коня стана по-благоприятен за разговори, драгунът започна отново: