Джеймс Купър - Шпионинът

— Сара, дете мое! — каза лелята и прегърна безчувствената си племенница. — Ти си спасена и нека Бог благослови този, който го направи!

— Виж! — каза Сара като леко я отблъсна и посочи просветващите развалини. — Прозорците са осветени в чест на моето пристигане! Те винаги посрещат така булката, той ми каза така, но вслушай се и ще чуеш камбаните!

— Тук няма булка, няма радост, няма нищо освен скръб!

— извика Франсис с не по-малко лудост в гласа от сестра си.

— О, защо Небето не те върне отново при нас, тук на земята!

— Мълчи, глупаво момиче! — каза Сара с престорена жална усмивка. — Всички не може да са щастливи едновременно. Сигурно нямаш брат или съпруг, за да те утешат… Но ти си красива и ще си намериш, но — гласът и спадна до шепот — внимавай да няма друга жена, ужасно е да си помислиш какво ще стане, ако той има две жени!

— Шокът е увредил ума й! — извика мис Пейтън. — Моята Сара, моята прекрасна племенница е полудяла!

— Не, не, не, не. Тя има треска! Замаяна е! Ще се оправи. Трябва да се оправи!

Лелята с надежда се хвана за думите й и изпрати Кейти да потърси помощта и съвета на доктор Ситгрейвз. Тя намери хирурга да търси приложение на професията си сред войниците и да оглежда педантично всяка драскотина, за която успее да получи Признание от загрубелите мъже. Той веднага се отзова на повикването и след минута застана до мис Пейтън.

— Това е тъжният край на една така щастливо започната вечер, мадам — отбеляза той с успокоителен тон. — Войната е съпътствана от нещастия, независимо, че без съмнение служи на каузата на свободата и спомага за развитието на медицинската наука.

Мис Пейтън не можа да отговори, а само посочи племенницата си.

— Това е треска — каза Франсис. — Вижте как стъклени са очите и, погледнете — колко зачервени са страните й!

Хирургът започна да проучва симптомите на пациентката си, а след това мълчаливо взе ръката й в своята. Рядко по замисленото и загрубяло лице на доктор Ситгрейвз се изписваха силни чувства. Той ги контролираше и чертите му почти никога не издаваха какво всъщност става в душата му. Сега обаче нетърпеливите погледи на лелята и сестрата веднага доловиха истината. След като задържа за минута красивата, оголена до лакътя и искряща от бижута ръка, която Сара не прибра, той я остави и като потри очите си, обърна се тъжно в страни.

— Тук няма треска, мадам. Това е заболяване, което времето и грижите ще излекуват. С Божията благословия, само те ще бъдат лек за нея.

— А къде е негодникът, който причини това нещастие? — възкликна Сингълтън и отблъсна ръката на ординареца си, който се опита да му помотае в усилието да се надигне от стола, на който седеше изнемощял. — Ако враговете ни могат да нанасят такива рани след като са сразени, напразни са победите ни!

— Защо мислиш, глупаво момче, — каза Лоутън с горчива усмивка — че сърцата в колониите имат право на чувства? Нима Америка не е само сателит на Англия — да прави каквото тя иска, да я следва където поиска, да свети, така че майката-родина да изглежда още по-великолепна с това сияние? Забравяш че е чест за един колонист да бъде унищожен от ръцете на дете на Англия.

— Не забравям, че нося сабя — каза Сингълтъп и отново се отпусна назад. — Но нямаше ли ръка, готова да отмъсти за страданията на това красиво момиче? Да плати за нещастията на побелелия и баща?

— Нито ръце, нито сърца липсват за такова дело — каза Лоутън свирепо. — Но понякога късметът помага на развратниците. Боже, бих дал коня си да мога да се срещна с този изверг очи в очи.

— Не! Капитане, драги, не се разделяй с коня — каза Бета — Ак’ питаш който тря’а, ш’ти дадат бая за него, кат’ закъсаш за сребро. Я к’ви крака има и скача кат’ катерица!

— Жено, не един, петдесет коня, най-добрите отглеждани по бреговете на Потомак ще продам за никаква цена, само за един удар срещу негодника!

— Хайде — каза лекарят — нощният въздух не е полезен за Джордж или за тези дами, трябва да ги заведем където може да им се окаже медицинска помощ и да отдъхнат. Тук останаха само развалини и миазмите от блатата.

Никой не можеше да възрази на това разумно предложение и Лоутън даде заповед да се отведат всички във Фор Корнърс.

В периода, за който разказваме, в Америка имаше малко и неотличаващи се един от друг производители на екипажи и всяка каляска, имаща претенции за престижност, бе резултат от труда на Лондонските работилници. Когато мистър Уортън напусна града, той бе един от малкото хора, които поддържаха собствен екипаж и когато мис Пейтън и дъщерите му се присъединиха към него по-късно, това стана с тежката каляска, която на времето бе правила толкова силно впечатление в криволиците на Куийн стрийт или на просторния Бродуей. Това превозно средство стоеше там, където бе оставено тогава и единствено възрастта на конете бе причина да се избегне секвестирането на любимката на Цезар от враждуващите в околността групировки. Подпомогнат от няколко драгуни чернокожият с натежало сърце се запъти да я подготви за дамите. Това бе едно тромаво превозно средство, чиято тапицерия и обшивки с променен цвят явно се нуждаеха от намесата на изкуството, създало първоначалния му блясък. Лъвът от великолепния герб на Уортън бе полегнал в пищния образец на хералдическото изкуство, който говореше за висш служител на църквата, а митрата, чийто блясък започна да се показва под американския прахоляк, говореше за ранга на първоначалния му притежател. Файтонът, с който бе дошла Изабела Сингълтън, също бе невредим, тъй като конюшнята и другите постройки не бяха засегнати от пламъците. Мародерите сигурно не т биха оставили в нея конете, ако ненадейното нападение на Лоутън бе осуетило плановете им не само за това, но и за много други неща. На място оставиха патрул под командването на Холистър, който след като се увери, че враговете са от смъртен произход зае поста си с възхитително хладнокръвие и умелост. Той оттегли хората си в тъмнината, така че да не се виждат, докато все още достатъчната осветеност на развалините му даваше възможност да види всеки, който се опита да се приближи с цел да граби.