Джеймс Купър - Шпионинът

— Мис Уортън, ако на тази земя има душа сродна на Дънуди и заслужаваща любовта му, това е вашата.

Лицето на Франсис пламна и тя вдигна към Изабела очи, изпълнени с щастие, но гледката и припомни реалността и тя отново сведе поглед. Ранената я гледаше с възхищение и жалост.

— Това чувство ми убягна. Да, мис Уортън, Дънуди е изцяло ваш.

— Бъди справедлива, Изабел — каза младежът. — Нека романтичната щедрост не те кара да забравяш себе си.

Тя го чу и го погледна с нежност, но поклати глава:

— Това не е романтика, а самата истина. За това и говоря. О, колко много преживях само за час! Мис Уортън, родена съм под лъчите на изгарящото слънце и страстта ми сякаш е погълнала топлината му. За нея единствено съм живяла.

— Не говори така — каза развълнуваният брат. — Спомни си обичта към баща ни, колко нежна и безпристрастна е тя, а чувствата ти към мен?

— Да — отговори тя с усмивка на удоволствие. — Това поне е спомен, който мога да занеса в гроба.

Нито Франсис, нито брат й, прекъснаха мълчанието й, което продължи няколко минути. След това тя каза неочаквано:

— Оставам си егоистка докрай. Мис Уортън, Америка и свободата и са първата ми страст и… — тя отново спря и на Франсис се стори че вече се бори със смъртта. После пак се съвзе и продължи: — Защо да се колебая преди смъртта! Дънуди бе моята втора и последна страст. Но — тя закри лицето си с ръце — това бе несподелена любов.

— Изабела! — извика брат и започна да ходи из стаята объркан.

— Не говори повече — каза Франсис — измъчваш и двете ни, недей, умолявам те!

— За да съм честна към него трябва да говоря. И по същата причина ти трябва да слушаш, братко. Никакво негово действие или думи не са ми давали основание да мисля, че той иска да сме нещо повече от приятели. Нещо повече, напоследък изпитвах срам да си помисля, че избягва присъствието ми.

— Би ли се осмелил? — попита Сингълтън ядосано.

— Успокой се, братко, и ме слушай — каза тя и отново се изправи с последно усилие. — Ето я простата, разбираема причина. Ние и двете сме останали без майка. Но лелята — таза мила, чистосърдечна, внимателна жена е причина ти да спечелиш, Франсис. О колко губи тази, която не е била под грижите на жена като малка! Аз винаги съм показвала чувствата, които ти си научена да подтискаш. След всичко това как мога да искам да живея?

— Изабела, моя Изабела, ти бълнуваш!

— Само още една дума — защото чувствам как кръвта, която винаги е била буйна, сега изтича бързо от място, което природата не е предвидила. За да оцениш една жена трябва да я търсиш, животът й е низ От прикрити чувства и блажени са тези, които в младостта си са успели да се научат да правят това без лицемерие, защото само те могат да бъдат щастливи с мъже като… като Дънуди.

Гласът и заглъхна, и тя се отпусна назад върху възглавницата. Викът на Сингълтън доведе и останалите в стаята, но смъртта вече бе поставила знака си на лицето и — тя успя само да хване ръката на Джордж и да я притисне до сърцето си за миг, след което я отпусна и с лека конвулсия издъхна.

Франсис Уортън бе смятала, че съдбата е нанесла най-лошия си удар, като е изложила брат и на опасност и като е взела разсъдъка на сестра й, но сега, след облекчението донесено й от предсмъртните думи на Изабела, тя разбра, че и друга мъка е изпълвала сърцето й. Осъзна цялата истина, осъзна мъжката деликатност на Дънуди — всичко го издигаше в очите й — и съжалението, че поради дълг и гордост се е заставила да го подценява, се смени с тъга, дори с отчаяние. Но отчаянието не е присъщо на младостта и сега тя имаше една тайна радост, която й даваше нови сили.

На следната сутрин, след тази нощ на страдания, слънцето се показа с целия си блясък и сякаш се присмиваше на дребните проблеми на хората. С първите му лъчи Лоутън бе готов да се качи на коня си. Той вече бе дал нарежданията си и мълчаливо прехвърли крак през седлото. Хвърли един тъжен поглед към малкото разстояние, което бе помогнало на бандита да избяга и тръгна бавно надолу към долината.

Всичко наоколо бе мъртвешки застинало и нямаше и следа от събитията от предната вечер, които да помрачат блясъка на прекрасната сутрин. Поразен от контраста между човек и природа, драгунът продължи да язди безразличен към дебнещите го по пътя опасности, докато конят му не изпръхтя в поздрав на жребците от патрула на сержант Холистър. Тук вече ясно се виждаха следите от предната вечер, но капитанът гледаше на тях като човек свикнал с такива леща. Без да губи време за безполезни съжаления, той премина направо на въпроса.