Умберто Еко - Пражкото гробище

Необходими бяха поне половин килограм месо без мазнини, една опашка, една трътка, парченца салам, телешки език, една главичка, свинска наденица, кокошка, една глава лук, два моркова, два стръка керевиз, шепа магданоз. Всичко това се вари повече или по-малко продължително, според вида на месото. Но, както напомняше дядо, а отец Бергамаски енергично кимаше одобрително, важно е, след като всичко това се постави в тавата, месото да се поръси с щипка едра сол и да се сипят няколко черпака горещ бульон, така че да се усили вкусът. Сервира се почти без гарнитура освен по някой и друг картоф, много важни обаче са сосовете, например гроздова горчица, сос от хрян, ароматизирана с плодове горчица и най-вече (да, дядо не правеше компромиси) зеленият сос: шепа магданоз, четири филета от аншоа, средата на едно хлебче, една лъжица каперси, една скилидка чесън, жълтъкът от едно твърдо сварено яйце. Всичко това накълцано на ситно със зехтин и оцет.

Такива бяха, спомням си, удоволствията на моето детство и юношество. Какво друго можех да искам?

Задушен следобед. Уча. Отец Бергамаски сяда безшумно зад мен — ръката му стиска тила ми — и ми шепне, че на благочестиво и добро момче като мен, което иска да избегне съблазните на противоположния пол, той би могъл да предложи не само бащинско приятелство, а и топлината и обичта, които може да му даде един зрял мъж.

Оттогава не позволявам да ме докосват свещеници. Може би се предрешвам като абат Дала Пикола само за да мога да докосвам другите?

Ала към осемнайсетата ми година дядо, който искаше да ме прави адвокат (в Пиемонт наричат адвокат всеки, който е учил право), се примири, че трябва да ми позволи да изляза от къщи и да ме изпрати в университета. За първи път опитвах какво е да общувам с връстници, ала беше късно и бях настроен недоверчиво. Не разбирах защо хихикат и се гледат съучастнически, когато си говорят за жени и си разменят френски книги с отвратителни литографии. Предпочитах да съм сам и да чета. Баща ми получаваше по абонамент от Париж „Льо Конститюсионел“, където отпечатваха с продължения „Скитникът евреин“ от Йожен Сю, и разбира се, го четях жадно. От него разбрах как йезуитите ловко организират най-ужасни престъпления, за да сложат ръка на някое наследство, потъпквайки правата на нищите и добрите. Заедно с недоверието към йезуитите четеното на тази книга ми откри прелестите на feuilleton 50 50 Четиво с продължения (фр.) — Б.пр. : на тавана бях открил един сандък с книги, които баща ми явно беше скрил от контрола на дядо и (аз също се опитвах да прикривам тези самотни удоволствия) прекарвах цели следобеди да чета „Парижките потайности“, „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“, докато ме заболят очите…

Беше започнала паметната 1848 година. Всеки студент ликуваше заради възкачването на папския престол на кардинал Мастаи Ферети, същия онзи папа Пий Девети, който две години преди това беше дал амнистия на политическите затворници. Годината започна с първите антиавстрийски вълнения в Милано, където гражданите бяха решили да не пушат, за да предизвикат криза в държавното съкровище на Императорското кралско правителство (а на моите торински приятели нашите милански другари, които устояваха геройски в лицето на войниците и полицаите, когато нарочно им духаха в лицето дим от най-ароматни пури, им се струваха истински герои). Същия месец бяха избухнали революционни вълнения в Кралството на Двете Сицилии и Фердинанд Втори обеща конституция. Но докато през февруари в Париж въстаналият народ детронира Луи Филип и бе обявена (отново и най-сетне!) Републиката — и смъртното наказание за политически престъпления и робството бяха отменени и се въведе всеобщото избирателно право, — през март папата не само се съгласи на конституция, а и даде свобода на печата и освободи евреите от гетото от многобройните им унизителни и дивашки робски задължения. По същото време на конституция се съгласи и Великият дук на Тоскана, а Карло Алберто подписа Органичния закон в Сардинските кралства. И, най-сетне, също и революционните вълнения във Виена, в Бохемия, в Унгария, и онези пет дни на въстанието в Милано, довели до изгонването на австрийците, като пиемонтската армия започна военни действия, за да анексира освободеното Милано към Пиемонт. Другарите ми шушукаха също и за появата на някакъв Комунистически манифест, така че ликуваха не само студентите, а и работниците и хората с ниско социално положение, всички те бяха дълбоко убедени, че не след дълго ще обесят и последния свещеник с червата на последния крал.