Умберто Еко - Пражкото гробище

После на масата сервираха задушено в червено пиемонтско вино „Бароло“.

— Синът ми никога няма да разбере — казваше дядо — красотата на това месо с лук, моркови, синап, салвия, розмарин, дафинов лист, хвойна, сол, масло, зехтин и, разбира се, една бутилка „Бароло“, поднесено с качамак и картофено пюре. Правете, правете си революцията… Изгуби се вкусът към живота. Искате да прогоните татко ви, задето ядял буябес, както го правят в Ница, нали оня рибар Гарибалди ще ни го забранява… Няма вече религия.

Често отец Бергамаски се преобличаше в цивилни дрехи и излизаше, като предупреждаваше, че ще отсъства няколко дни, като не казваше нито къде отива, нито защо. Тогава влизах в стаята му, взимах расото му, обличах го и се оглеждах в едно огледало, като правех движения, сякаш танцувам. Като жена, да ме прости Господ; или пък подражавах на него. Ако се окаже, че съм абат Дала Пикола, ясно е, че това е далечният произход на моите театрални вкусове.

В джобовете на расото намерих пари (отецът явно беше забравил за тях) и реших да си позволя някое и друго прегрешение от чревоугодие, както и да се впусна из някои места в града, за които бях чувал да се говори.

Облечен така — и без да държа сметка, че по онова време това си беше вече провокация, — се впусках в криволичещите улички на Балон, онази част на Порта Палацо, която тогава се обитаваше от утайката на торинското население и откъдето идваше армията на най-лошите мошеници, от каквито гъмжеше градът. Ала за празниците пазарът на Порта Палацо ставаше необичайно оживен, хората се блъскаха, трупаха се около сергиите, слугините влизаха на рояци в месарниците, хлапетата спираха със зяпнала уста пред майсторите на козунаци, лакомниците си пазаруваха пилета, дивеч и салами, в ресторантите нямаше и една свободна маса, а с расото си аз докосвах разветите женски дрехи и с крайчеца на очите си, които държах по духовнически сведени към сключените си отпред ръце, съзирах главите на жени с шапки, бонета, воалетки или кърпи и ми се виеше свят от неразборията от дилижанси и карети, от виковете, от крясъците, от тътена.

Възбуден от суматохата, която дядо и татко, макар и по противоположни причини, бяха държали далеч от мен, се осмелих да стигна дори до пословичните с лошата си слава места на тогавашно Торино. Бях преоблечен като йезуит и тайничко се радвах на стъписването, което предизвиквах. Отивах в „Кафе ал Бичерин“, близо до Консолата, и си вземах една от онези чаши с метална дръжка и в също метална поставка, ухаещи на мляко, какао, кафе и други аромати. Още не знаех, че за bicerin е писал дори самият Александър Дюма, комуто няколко години по-късно щях да се възхищавам като на герой, ала само след два-три набега до това вълшебно място научих всичко за този нектар, който произхожда от баварейса, макар че в баварейса млякото, кафето и шоколадът са смесени, а при бичерин остават отделени на три слоя (като си остават горещи), така че можеш да си поръчаш бичерин pur e fiur, кафе и мляко, или pur e barba, кафе и шоколад, и ’n poc’ d tut, тоест по малко от всичко.

Какво блаженство само — цялата тази обстановка, външната козирка от желязо, встрани рекламните табла, калканите и капителите им от чугун, вътре дървени boiseries 52 52 Дърворезби (фр.) — Б.пр. , украсени с огледала, и мраморните масички, тезгяхът, зад който се издигаха купите, от които ухаеше на бадеми и които бяха пълни с четирийсет различни вида бонбони… Доставяше ми удоволствие да се отдавам на наблюдение, особено в неделя, защото това питие беше като нектар за всеки, който спазваше пости, за да се подготви за причестяване — а бичеринът беше много търсен по време на Великите пости, защото горещият шоколад не се смяташе за храна. Лицемери.

Като оставим настрана кафето или шоколада, най-голямото удоволствие за мен беше, че мога да се представям за друг: това, че хората наистина не знаеха кой съм, ми вдъхваше чувство за превъзходство. Имах си тайна.

Впоследствие се наложи да прекъсна и в крайна сметка изобщо да прекратя тези приключения, защото се боях да не се сблъскам с някой от моите другари, които със сигурност не ме познаваха като двуличник и си мислеха, че и аз като тях съм запален по карбонарската кауза.

Срещах се с тези мечтатели за възраждане на Отечеството обикновено в „Остерия дел Гамберо д’Оро“. В една тясна и тъмна уличка, над един още по-тъмен вход имаше табелка с позлатен рак отгоре, на която пишеше: „В гостилницата на Златния рак добро вино и добро хапване“. Влизаше се в широко помещение, което служеше едновременно за склад за бутилки и за кухня. Пиеше се сред миризма на салам и лук, понякога се играеше на мора 53 53 Италианска игра с пръсти (ит.) — Б.пр. , а по-често, подобно на заговорници без заговор, прекарвахме вечерта да си фантазираме за някакви скорошни въстания. Кухнята на дядо ме беше приучила да си угаждам, а в „Златния рак“ най-многото можеше (ако ти се е отворил апетит) да задоволиш глада си. Ала трябваше да водя и социален живот, да се спасявам от йезуитите вкъщи, така че по-добре мазното ядене в „Рака“ с весели приятели, отколкото мрачните вечери вкъщи.