Умберто Еко - Пражкото гробище

Не се запитах дали целият този заговор на петте континента не идва малко прекалено, при положение че става дума просто да се промени конституционното устройство на Франция. Дълбоко в себе си пиемонтецът от онези години смяташе, че на света съществуват само Франция, със сигурност Австрия, може би някъде много далеч Кохинхина, и нито една друга страна, достойна за внимание, освен, разбира се, Папската държава. Изправен пред театъра, разигран от Дюма (и като благоговеех пред този велик автор), се питах дали като разказва за един-единствен заговор, Великият певец не е открил Универсалната форма на всеки възможен заговор.

Да забравим за Планината на Гърма, за левия бряг на Рейн, за епохата — казвах си. Да си представим заговорници, които се протягат от всяко кътче на света като пипала на своята секта, разпрострели са се във всяка страна, да ги съберем на едно и също сборище, в една и съща пещера, в един и същи замък, на едно и също гробище, в една и съща крипта, за да е тъмно, колкото трябва, да накараме един от тях да произнесе реч, от която да проличат козните им и стремежът им да завладеят света… Винаги съм познавал хора, които са се бояли, че някакъв тайнствен враг заговорничи срещу тях, за дядо евреите, за йезуитите масоните, за моя баща гарибалдиец йезуитите, за краля на половин Европа карбонарите, за приятелите ми, привърженици на Мадзини, кралят, манипулиран от свещениците, за полициите на половината свят баварските илюминати, и така нататък кой знае колко още народ на този свят го е страх от някаква си там конспирация. Ето форма, която можеш да запълниш с каквото си пожелаеш, за всеки по заговор какъвто си пожелае.

Дюма наистина е бил дълбок познавач на човешката душа. Към какво се стреми всеки човек, и то толкова по-силно, колкото по-малко късмет има и колкото по-малко го обича съдбата? Към парите, а сдобие ли се без много усилия с пари, и към властта (какво сладострастие е да заповядваш на ближния си и да го унижаваш), и към отмъщението за всяка несправедливост, която е понесъл. През живота си всеки е изпитал поне една несправедливост, дори най-малката. Така в „Монте Кристо“ Дюма показва как можеш да се домогнеш до огромно богатство и благодарение на него да се сдобиеш със свръхчовешка власт и да накараш враговете ти да изплатят всичките си дългове към теб. Ама, пита се всеки, защо ли пък аз не съм галеник на съдбата (или поне в степента, в която бих искал да бъда), защо не са ми достъпни благините, дадени на други, не толкова заслужили като мен? И понеже никой не си и помисля, че нещастията му може да се дължат на самия него, явно трябва да разбере кой е виновен за тях. Дюма намира обяснението за горчивината, която изпитва всеки (както отделният човек, така и народите). Те, ония, дето са се събрали на Гърмящата планина, те именно са предначертали неуспехите ти…

Като се замисли човек, Дюма не е измислил нищо ново: оформил е просто като разказ онова, което според дядо преди това бил разкрил абат Барюел. Това ми подсказа, че за да успееш някак си да продадеш като чиста монета разкриването на някакъв заговор, не е необходимо да предлагаш на купувача нещо оригинално, а най-добре само каквото той е научил или би могъл да научи по други начини. Хората вярват само на неща, които вече знаят, и това й е хубавото на Универсалната форма на Заговора.

Годината беше 1855-а, бях вече на двайсет и пет, имах диплома по юриспруденция, а още не знаех какво да правя с живота си. Срещах се със старите си другари, без да се паля много по революционните им вълнения, и винаги скептично предусещах с няколко месеца разделенията им: ето, че Рим е завладян отново от папата, а Пий Девети не е папата на реформите, а се превръща в още по-голям мракобесник от предшественика си, ето че изчезват — поради лош късмет или защото той самият си е гаден — надеждите Карло Алберто да се превърне в херолда на италианското обединение, ето че след бурните размирици, предизвикани от социалистите във Франция, се възстановява Империята, ето че новото правителство на Пиемонт, вместо да освободи Италия, изпраща войски да водят безполезна война в Крим…

Вече дори не можех да чета романите, които ме бяха възпитали повече от моите йезуити, защото във Франция висшият съвет на Университета, в който, кой знае защо, заседаваха трима архиепископи и един епископ, прие така наречената поправка Риансе, според която всеки вестник, който помества feuilletons с продължение, се облагаше с по пет сантима броя. Новината не беше интересна, ако не разбираш от издаването на вестници, ала аз и другарите ми веднага разбрахме колко важна е тя: данъкът беше твърде суров и значеше, че френските вестници ще трябва да се откажат да поместват романи с продължения; заглушени бяха завинаги гласовете на онези, които разобличаваха обществените злини, на хора като Сю и Дюма.