Умберто Еко - Пражкото гробище

Дядо обаче, който в едни моменти все повече изпушваше, но пък в други си беше много на себе си и съвсем ясно разбираше какво става, се жалваше, че откакто пиемонтското правителство било попаднало в ръцете на масони като Д’Адзелио и Кавур, се било превърнало в синагога на Сатаната.

— Даваш ли си сметка, момче — казваше той, — че тия закони на оня Сикарди премахнаха така наречените привилегии на духовенството? Защо да премахват правото на убежище в светите места? По-малко права ли има една църква от една жандармерия? Защо да се премахне църковният съд за духовници, обвинени в престъпления от общ характер? Какво, няма ли право Църквата да ръководи собствените си хора? Защо да се премахва предварителната религиозна цензура върху изданията? И какво, всеки ще има право да казва каквото му скимне, без никакви задръжки и без уважение към реда и морала? И когато нашият архиепископ Франсони прикани торинското духовенство да не се подчини на това законодателство, го арестуваха като злосторник и го осъдиха на един месец затвор! Сега пък стигнахме и дотам да забранят ордените на просителите и на съзерцателите, почти шест хиляди монаси. Държавата секвестира имотите им и казва, че щяла с тях да плаща заплатите на енорийските свещеници, ама от имотите на тези ордени, взети заедно, се получава сума, която е десет, не, сто пъти по-голяма от заплатите на всички свещеници в цялото кралство, а държавата ще харчи тия пари за държавните училища, където се преподават разни работи, дето на простите хора хич не им трябват, а може би с тях ще павират гетата, а? И всичко това под девиза „свободна църква в свободна държава“, а то само държавата има свободата да нарушава законите. Истинската свобода е правото на човека да следва Божия закон и да избира дали да иде в рая или в ада. Сега вместо това под свобода се подразбира да избираш вярата и възгледите, както ти скимне, сякаш между тях няма разлика — и какво излиза, за държавата е все едно масон ли си, християнин ли, юдей или последовател на аллаха. По този начин хората стават безразлични към Истината.

— Така, синко — проплака една вечер дядо, който вече беше дотолкова отпаднал, че ме бъркаше с баща ми и говореше с придихания и ридания, — изчезват катеранските каноници, обикновените каноници на свети Еджидио, обутите и босите кармелити, чертозините, бенедиктинците от Касино, цистерианците, оливетанците, минимите, конвентуалните минори, минорите на съблюдаването, реформираните минори, минорите капуцини, далите обет на Света Мария, пасионистите, доминиканците, мерцедарите, слугите на Мария, отците от Ораторията, пък и кларнетите, крочефиските, целестинките и батистаните.

И докато с нарастващо вълнение изреждаше като молитва този списък и сякаш накрая забрави да си поеме дъх, накара да му сервират на масата civet 60със сланина, масло, брашно, магданоз, половин литър барбера, един заек, нарязан на парчета с големината на гроздови зърна, включително сърцето и черния дроб, лукчета, сол, черен пипер, подправки и захар.

Така се поутеши, но по едно време подбели очи и издъхна, като леко се оригна.

Часовникът отброява полунощ и ме предупреждава, че пиша без прекъсване от прекалено отдавна. Сега каквито и усилия да правя не успявам да си спомня нищо за годините, последвали смъртта на дядо.

Вие ми се свят.

27 март 1897, през нощта

Извинете ме, капитан Симонини, ако се вклинявам в дневника Ви, но не успях да се сдържа и го прочетох. Ала не по своя воля тази сутрин се събудих във Вашето легло. Вече сигурно сте разбрали, че съм (или поне се смятам за) абат Дала Пикола.

Събудих се в чуждо легло в жилище, което не познавам, без никаква следа от расото ми, както и от перуката ми. Само една изкуствена брада до леглото. Изкуствена брада ли?

Преди няколко дни пак ми се случи да се събудя и да не разбера кой съм, но тогава всичко това се случваше в моя, а сега в чужд дом. Очите ми бяха, хм… гуреливи. Езикът ме болеше, сякаш съм си го прехапал.

Като погледнах от прозореца, си дадох сметка, че гледа към улица „Мобер“, точно на ъгъла с улица „Метр Албер“, където живея. Разтършувах се из цялата къща. Изглежда, че обитателят й е светско лице, явно носи фалшива брада и освен това (моля за извинение за което) е личност със съмнителен морал. Влязох в кабинета, мебелиран доста претенциозно; в дъното му зад една завеса намерих вратичка, през която влязох в един коридор. Приличаше на кулисите на театър, беше пълен с костюми и перуки, там няколко дни преди това бях намерил едно расо, само че сега вървях по него в обратната посока, към моето жилище.