Умберто Еко - Пражкото гробище

И дядо се изкискваше — през малкото му останали зъби хвърчеше слюнка, — развеселен от намирисващата си на грях дързост.

— Ето, скъпи ми Симонино — заключаваше той, — стар съм, не ми е в природата да бъда глас в пустиня, те като не пожелаха да ме чуят, ще отговарят пред Всемогъщия Отец Бог, а аз поверявам на вас младите факела на истината, понеже сега трижди проклетите евреи стават все по-могъщи, а нашият малодушен суверен Карло Алберто показва все повече снизходителност към тях. Ала заговорът им ще го свали от трона…

— И тук в Торино ли заговорничат? — питах аз.

Дядо се оглеждаше, сякаш някой го подслушва, а сенките на залеза затъмняваха стаята.

— Тук и навсякъде — отвръщаше той. — Проклето племе са, а в техния Талмуд пише, както твърдят прочелите го, че евреите трябва да проклинат християните по три пъти дневно и да молят Бог да ги изтреби и унищожи, а срещне ли някой от тях християнин в близост до пропаст, е длъжен да го бутне в нея. Знаеш ли защо се казваш Симонино? Пожелах родителите ти да те кръстят така в памет на свети Симонино, дете мъченик от петнайсети век, века на събора в Тренто, евреите го отвлекли, убили го и го накълцали на парчета, разбира се, за да употребят кръвта му за техните си ритуали.

„Ако не си добро дете и не заспиш веднага, тази нощ при теб ще дойде страшният Мордехай“. Така ме плаши дядо. А аз не мога да заспя в таванската си стаичка, напрягам слух при всяко проскърцване на старата къща, струва ми се, че чувам стъпките на страшния старец по тясната дървена стълба, идва да ме вземе и да ме замъкне в пъклената си дупка, където ще ме кара да ям маца, замесена с кръвта на деца мъченици. Нещо май бъркам с разказите на мама Тереза, старата слугиня, която е откърмила баща ми и още се влачи по пантофи из къщата, чувам Мордехай да фъфли и да мляска: „Уф, уф, на християнчета ми мирише“.

Вече съм на почти четиринайсет и няколко пъти се изкушавам да вляза в гетото, което вече се е проточило като лига отвъд границите си, нали в Пиемонт много ограничения са на път да изчезнат. Може би докато обикалям почти по границите на този забранен свят срещам също и евреи, ала съм чувал да казват, че мнозина са изоставили вековното си характерно облекло. Предрешват се, предрешват се те, казва дядо, разминаваме се с тях, без да знаем дори. И така, докато обикалям около границите, срещам едно момиче с черна коса, което всяка сутрин минава през площад „Карлина“ и носи в един дюкян наблизо незнайно каква кошница, покрита с кърпа. Погледът пламенен, очите й кадифени, кожата смугла… Не е възможно да е еврейка, не може онези бащи, които дядо описва с лица като на хищни птици и отровни очи, да са създали жени като тази. И все пак тя явно излиза от гетото.

За първи път поглеждам жена, която не е мама Тереза. Минавам и се връщам обратно всяка сутрин и само като я видя отдалеч сърцето ми се разтупква. Ако някоя сутрин не я видя, обикалям площада и не си тръгвам, а през това време дядо ме чака седнал на масата и ядосано прави топчета от хляб.

Една сутрин се осмелявам да спра момичето и свел очи я питам дали мога да й помогна да носи кошницата. Тя високомерно ми отговаря, че като нищо може да си я носи сама. Ала не ме нарича monssü, à gagnu, момченце.

Не я потърсих и не я видях повече. Унижи ме дъщеря на Сион. Може би защото съм дебел? Факт е, че от този момент започна войната ми с дъщерите Евини.

През цялото ми детство дядо не поиска да ме изпрати в училищата на Кралството, защото, казваше той, там преподавали само карбонари и републиканци. През всичките тези години си останах сам вкъщи и с часове гледах другите деца, които си играеха на брега на реката, така, сякаш те ми отнемаха нещо мое; през останалото време стоях затворен и учех с някой йезуит, избиран от дядо според възрастта ми измежду тлъстите черни гарвани, които го заобикаляха. Ненавиждах поредния учител не само защото ми преподаваше, като ме биеше с показалка по пръстите, а и защото (в редките случаи, когато разсеяно си говореше с мен) татко капка по капка вливаше в мен омраза към свещениците.

— Ама учителите ми не са свещеници, а йезуити — казвах аз.

— Още по-зле — казваше татко. — Да им нямаш вяра на йезуитите. Знаеш ли какво е писал един свят отец (и то свещеник, а не масон, не карбонар, не илюминат на Сатаната, какъвто разправят, че съм, а ангелски благ свещеник, абат Джоберти 48 48 Винченцо Джоберти (1801–1852). Италиански философ и държавник, един от най-видните дейци на движението за обединение на Италия. — Б.пр. )? Йезуитизмът злепоставя, тормози, мъчи, клевети, преследва, разсипва хората със свободен дух, той, йезуитизмът, прогонва от публичната администрация добрите и храбрите и ги замества със сивите и гадните, той забавя, спъва, тормози, мъчи, отслабва, покварява по хиляди начини публичното и частното образование, той сее злоба, недоверие, враждебност, омраза, крамоли, явни и скрити конфликти между индивидите, семействата, класите, държавите, правителствата и народите, йезуитизмът отслабва умовете, приучва на леност сърцето и волята, изтощава младежта с изнежената си дисциплина, покварява зрялата възраст със своя компромисен и лицемерен морал, възпира, разводнява, гаси приятелството, привързаността в дома, синовната обич, свещената любов към Родината у голям брой граждани… Никога на този свят не е имало нещо по-безгръбначно, толкова твърдо и безмилостно, щом се засегнат интересите му, като йезуитите. Под обвивката на гальовното миловидно лице и на сладките медени приказки, на любезността и общителността йезуитът, който се подчинява неотклонно на дисциплината на Ордена и на заповедите на висшестоящите, крие желязна душа, непроницаема за най-свещените чувства и най-благородната обич. Той прилага най-буквално в практиката предписанието на Макиавели, че там, където става дума за добруването на Родината, няма място нито за справедливост или несправедливост, нито за милост или жестокост. Затова още от ученици ги възпитават да не се привързват към семействата си, да нямат приятели, винаги да са готови да издават на висшестоящите дори най-малкото опущение на дори най-близкия си приятел, да овладяват всяко трепване на сърцето си и да са готови на пълно послушание, perinde ac cadaver 49 49 Подобно на труп (лат.) — Б.пр. . Джоберти казва, че докато адептите на индийската секта на фазингарите, или удушвачите, принасят в жертва на своето божество телата на враговете, като ги убиват с примка или с нож, италианските йезуити умъртвяват душата с езика, като влечугите, или с перо.