Умберто Еко - Пражкото гробище

— А как научи тези неща от евреите, дядо?

— Бях съвсем млад офицер от пиемонтската армия, когато Наполеон нахлу в сардинските държави, победи ни при Милезимо и Пиемонт беше присъединен към Франция. Това беше тържеството на безбожните бонапартисти, които подгониха нас, кралските офицери, за да ни обесят. Казваха, че не е безопасно да ходиш нагоре-надолу с униформа, дори да те виждат с униформа не беше безопасно. Баща ми, нали беше търговец, си имаше вземане-даване с един евреин лихвар, който трябваше да му връща не знам каква услуга, и така с негова помощ за няколко седмици, докато обстановката се успокои, успях да изляза извън града и да ида при едни роднини във Флоренция, където той ми предостави — за доста пари, естествено — една стаичка в гетото, което тогава се намираше точно на гърба на нашата сграда, между улица „Сан Филипо“ и улица „Деле Розине“. Не че ми беше приятно да се смесвам с тия съмнителни люде, ала беше единственото място, където на никого не би хрумнало да стъпи, евреите не можеха да излизат оттам и почтените хора го заобикаляха отдалеч.

Дядо закриваше очите си с длани сякаш за да отпъди някое непоносимо видение и продължаваше:

— И така, докато чаках да отмине бурята, поживях в тези зловонни лабиринти, където понякога се тъпчеха по осем души в една стая, там е и кухнята, и леглото, и ведрото за изхождане, всички са разядени от анемия, с восъчножълта кожа, със съвсем лек синкав оттенък като севърски порцелан, все гледат да се заврат в някой скрит ъгъл, осветявани само от светлината на една-единствена свещ. Сякаш без капчица кръв, с жълтеникави лица, косата с цвят на желатин за готвене, брадата с неопределено червеникав оттенък, а когато е черна, с отблясъци като на избелял редингот… Не можех да понасям зловонието на жилището си и обхождах петте вътрешни двора, много добре си ги спомням, Големия двор, Двора на Свещениците, Двора на Лозата, Двора на Кръчмата и Двора на Терасата, свързани с ужасни покрити тунели, Тъмните врати. Сега можеш да видиш юдеи дори на площад „Карлина“, къде ли не, Савоите нали подвиха опашка, ама тогава се тъпчеха един до друг по ония ми ти улички без слънце, та както бях заобиколен от мазната им гадна тълпа (не от страх от бонапартистите), стомахът ми се повдигаше и аха да не издържи…

Дядо правеше пауза и си избърсваше устните с носна кърпичка сякаш да премахне от устата си непоносимия вкус.

— И така, на тях дължах спасението си, какво унижение само. Ние християните ги презирахме наистина, ала и те не бяха мили с нас, направо ни мразеха, впрочем и до днес ни мразят. Така че взех да разправям, че съм роден в Ливорно в еврейско семейство и като съвсем мъничък съм бил отгледан от роднини, които за нещастие взели, че ме кръстили, но в сърцето си съм останал завинаги евреин. Тези мои откровения не им правеха никакво впечатление, защото — казваха ми те — толкова много от тях били в същото положение като моето, че вече не им обръщали внимание. Но думите ми спечелиха доверието на един старец, който живееше в Двора на Терасата до една фурна за маца.

Като разказваше за тази среща, дядо се оживяваше и започваше да върти очи и с жестове подражаваше на евреина, за когото говореше. Както изглежда, този Мордехай бил от сирийски произход и в Дамаск се замесил в една неприятна история. В града изчезнало едно арабче и най-напред никой не се сетил за евреите, защото се смятало, че юдеите убиват за своите ритуали само християнчета. После обаче в дъното на някакъв ров намерили останките на трупчето, което сигурно било накълцано на хиляди парченца и после счукано в хаван. Начинът на извършване на престъплението много приличал на престъпленията, които били приписвани обикновено на евреите, още повече че наближавала Пасха и евреите имали нужда от християнска кръв, за да омесят мацата, така че като не успели да хванат някое християнче, заловили арабчето, кръстили го и после го убили.

— Знаеш ли — продължаваше дядо, — че кръщението винаги е валидно, който и да го направи, стига само кръстникът да го извърши според канона на Светата римска църква, а това перфидните юдеи го знаят много добре и никак не ги е срам да изричат: „Кръщавам те така, както би те кръстил християнин, в чието идолопоклонничество не вярвам, но което той следва и в което вярва изцяло“. Така нещастното мъчениче имало щастието да иде в рая, макар и благодарение на дявола.

Веднага заподозрели Мордехай. За да го принудят да проговори, му вързали ръцете зад гърба, провесили тежести на краката му и поне десет пъти го повдигали със скрипец и после го оставяли да виси. Слагали сяра под носа му и го спускали в ледена вода, а когато подавал глава, я натискали надолу, и така докато не си признал. Или по-точно говорело се, че за да се отърве, нещастникът посочил имената на петима събратя по религия, които нямали нищо общо с всичко това, и те били осъдени на смърт, а той бил пуснат на свобода с измъкнати от ставите крайници и бил изгубил разсъдъка си, ала човек с добра душа го качил на борда на един търговски кораб, който отплавал за Генуа, иначе останалите евреи щели да го пребият с камъни. На кораба някаква монахиня го убедила да се кръсти и той се съгласил, за да получи помощ, след като слезе от кораба в Сардинското кралство, но в сърцето си останал верен на религията на дедите си. Ще да е бил това, което християните наричат двуличник, само че щом пристигнал в Торино и поискал убежище в гетото, отрекъл, че се е кръщавал в християнската вяра, и мнозина го мислели за неистински юдей, запазил в сърцето си новата си християнска вяра — и така той се оказал, така да се каже, двоен двуличник. Ала тъй като никой не можел да докаже разните му там отвъдморски слухове, всички му помагали да преживява някак от едната благотворителност, дето се полага на умопобърканите, но пък тя била доста постна, та го заврели в един бордей, дето не смеел да живее никой друг обитател на гетото.