Александър Дюма - Тримата мускетари

Но както знаем, не винаги всичко, което поразява капризния ум на поета, прави впечатление и на широкия кръг читатели. Като се възхищавахме, както несъмнено и други ще се възхищават, на подробностите, за които споменахме, порази ни нещо, на което навярно никой преди нас не беше обърнал и най-малко внимание.

Д’Артанян разказва, че при първото си посещение у господин дьо Тревил, капитан на кралските мускетари, срещнал в чакалнята му трима младежи на име Атос, Портос и Арамис, от прославения полк, където и той желаел да има честта да бъде приет.

Тези три чужди имена, признаваме, ни учудиха и веднага ни хрумна мисълта, че това са само псевдоними, под които д’Артанян е скрил може би имената на знатни личности, или пък самите им собственици са ги избрали в деня, когато поради прищявка, недоволство или разорение облекли скромната мускетарска униформа.

Не се успокоихме дотогава, докато не намерихме в съвременните произведения следи от тези необикновени имена, които бяха възбудили толкова силно нашето любопитство. Само списъкът на книгите, които прочетохме, за да постигнем тази цел, би изпълнил цяла глава, което може би е много поучително, но положително малко забавно за нашите читатели. Ето защо ще се задоволим да им съобщим само, че тъкмо когато щяхме да изоставим нашите издирвания, обезсърчени от толкова безплоден труд, намерихме най-после благодарение съветите на нашия прочут и учен приятел Полен Парис един ръкопис под номер 4772 или 4723, не си спомняме вече добре, със следното заглавие:

„Мемоари на господин конт дьо Ла Фер, отнасящи се до някои събития, които станаха във Франция към края на царуването на крал Луи XIII и в началото на царуването на крал Луи XIV.“

Читателят може да си представи колко голяма бе радостта ни, когато, прелиствайки този ръкопис — последната ни надежда, — намерихме на двадесетата страница името на Атос, на двадесет и седмата — името на Портос, а на тридесет и първата — името на Арамис.

Откриването на съвсем неизвестен ръкопис във време, когато историческата наука е достигнала до такова високо стъпало, ни се стори едва ли не чудо. Ние веднага поискахме позволение да го отпечатаме с цел да се представим един ден пред Академията на историческите надписи и литература с чужд багаж, ако не успеем, което е твърде вероятно, да влезем във Френската академия с наш собствен. Длъжни сме да кажем, че това разрешение ни бе дадено вежливо. Подчертаваме това, за да опровергаем публично всички зложелатели, които твърдят, че живеем при една власт, доста зле разположена към литераторите.

И така днес ние предлагаме на нашите читатели първата част от този ценен ръкопис, като възстановяваме заглавието, което му подхожда, и поемаме задължението, ако тази първа част има успеха, който заслужава, в което не се съмняваме, да издадем веднага и втората част.

И тъй като кръстникът е втори баща, подканваме читателя да благодари или да се сърди за удоволствието или за досадата при прочитането на книгата на нас, а не на конт дьо Ла Фер.

А сега да преминем към нашата история…

В първия понеделник на месец април 1625 година градчето Мьон, където се роди авторът на „Романа на розата“, изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел. Много граждани, като видяха, че жените бягат откъм главната улица и като чуха крясъците на децата по праговете, надянаха бързо доспехите си, въоръжиха се кой с мускет, кой с пика, за да си придадат по-мъжествен вид, и се отправиха към странноприемницата „Свободният мелничар“, където се трупаше гъста, шумна, любопитна тълпа, която се увеличаваше всеки миг.

По онова време смутовете бяха нещо обикновено и рядко минаваше ден, без тоя или оня град да отбележи в летописите си такова събитие. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля. А освен тези глухи или явни войни, ту тайни, ту открити, имаше още и крадци, просяци, хугеноти, скитници и слуги, които воюваха с всекиго. Гражданите се въоръжаваха винаги срещу крадците, срещу скитниците и слугите, често — срещу благородниците и хугенотите, понякога срещу краля, но никога срещу кардинала и испанците. И тъй, по силата на този навик в споменатия първи понеделник на месец април 1625 година гражданите, щом чуха шум и не видяха нито жълточервената значка, нито ливреите на слугите на дук дьо Ришельо, се спуснаха към странноприемницата „Свободният мелничар“.