Филипа Грегъри: Наследството на Болейн

Седя в прозоречната ниша, сгорещена в най-хубавите си дрехи, задушавана от корсаж, стегнат толкова здраво, че се наложи две прислужници да теглят връзките, за да го завържат на възел, и ще трябва да го срежат, за да ме освободят, когато картината бъде завършена. Гледам как Амелия накланя глава на една страна, кокетничи и се усмихва закачливо на маестро Холбайн. Моля се на Бога той да не я хареса. Моля се на Бога той да не я рисува такава, каквато е: по-закръглена, по-хубава от мен. За нея всъщност няма значение дали ще отиде в Англия, или не. О! Това ще бъде истински триумф за нея — с един скок да се превърне от най-малката дъщеря на беден херцог в кралица на Англия: полет, който ще издигне нея и семейството ни, и всички от Клев. Но тя няма такава нужда да се махне, каквато имам аз. При нея не може и дума да става за нужда. А бих могла почти да кажа, че за мен това е въпрос на отчаяние.

Дала съм съгласието си да не поглеждам към картината на маестро Холбайн и затова не гледам. Едно нещо е вярно за мен: дам ли дума за нещо, удържам на нея, макар да съм само момиче. Вместо това се заглеждам през прозореца към вътрешния двор на нашия замък. Ловджийските рогове прозвучават в гората отпред, голямата решетъчна порта се люшва и се отваря, ловците влизат, начело с брат ми. Той хвърля поглед нагоре към прозореца и ме вижда, преди да успея да се дръпна назад. Веднага разбирам, че съм го разгневила. Той несъмнено смята, че не би трябвало да стоя на прозореца, откъдето могат да ме видят всички в двора на замъка. Макар че се отместих твърде бързо, за да може да ме види ясно, сигурна съм, че знае, че съм пристегнала здраво корсажа си и че квадратното деколте на роклята ми е ниско изрязано, макар че муселиновата яка стига чак до брадичката ми. Трепвам от намръщения поглед, с който той стрелва прозореца. Сега той е недоволен от мен, но няма да го каже. Няма да възрази срещу роклята, която аз мога да обясня, ще възроптае срещу нещо друго, но още не мога да съм сигурна какво ще бъде то. Единственото, в което мога да съм сигурна, е че по някое време днес или утре майка ми ще ме повика в стаята си, а той ще е застанал зад стола й или ще е извърнат с гръб към мен, или тъкмо ще влиза през вратата, сякаш това няма нищо общо с него, сякаш е напълно безразличен, и тя ще ми каже с нотки на дълбоко неодобрение в гласа: „Ана, научих, че сте…“, и ще става въпрос за нещо, случило се преди дни, което напълно съм забравила, но което той ще е разбрал и премълчавал досега, така че аз да се окажа виновна, и може би дори да бъда наказана, а той няма да каже и думичка за това, че ме е видял, седнала в прозоречната ниша, изглеждайки красива, което е истинската обида, която съм му нанесла.

Когато бях малка, баща ми ме наричаше свой Falke , свой бял сокол, свой исландски сокол — ловна птица, живееща сред студените снегове на севера. Когато ме виждаше заета с книгите ми или с ръкоделието, той се засмиваше и казваше: „О, мое малко соколче, в клетка ли те затвориха? Ела и аз ще те пусна на свобода!“, и дори майка ми не можеше да ме спре да избягам от учебната стая, за да бъда с него.

Сега ми се иска, толкова ми се иска той да можеше пак да ме повика да избягам.

Знам, че според майка ми съм глупаво момиче, а според брат ми — нещо още по-лошо; но ако стана кралица на Англия, кралят може да ми има доверие, че няма да се изложа на този пост, че няма да се впусна във френски моди или италиански танци. Могат да ми се доверят, кралят може да ми повери честта си. Знам колко важна е честта на един мъж и не желая да бъда нещо друго освен добро момиче, добра кралица. Но също така смятам, че колкото и строг да е кралят на Англия, ще ми бъде позволено да седя в прозоречната ниша в собствения си замък. Каквото и да казват за Хенри Английски, мисля, че той би ми казал честно, ако го обидя, и не би наредил на майка ми да ме набие заради нещо друго.

Е, да видим, какво имам?

Имам малка златна верижка от отдавна починалата си майка, която пазя в специалното си ковчеже за скъпоценности, печално празно с изключение на тази единствена верижка: но съм сигурна, че ще се сдобия с още. Имам три рокли, едната от тях нова. Имам парче френска дантела, което ми изпрати баща ми от Кале. Имам си половин дузина мои собствени панделки. И, най-важното от всичко друго, имам себе си. Имам себе си, прекрасната себе си! Днес ставам на четиринайсет, само си представете това! Четиринайсет! Четиринайсетгодишна, млада, с благороден произход, макар, за нещастие, не и богата, но пък влюбена, прекрасно влюбена. Знатната ми баба, нейна светлост херцогинята, ще ми даде подарък за рождения ден. Знам, че ще го направи. Аз съм нейна любимка и тя обича да изглеждам добре. Може би ще ми подари коприна за рокля, а може би някоя монета, за да си купя дантела. Приятелките ми в стаята на момичетата ще ми устроят празненство довечера, когато се предполага, че трябва да сме заспали: младите мъже ще почукат на вратата съгласно уговорения таен сигнал и ние ще се втурнем да им отворим; и аз ще пискам: „О, не!“, сякаш искам да сме си само с момичетата, сякаш не съм влюбена, лудо влюбена, във Франсис Деръм. Сякаш единственото, което съм правила цял ден, не е било да копнея за тази вечер, когато ще го видя. Само след пет часа ще го видя. Не! Току-що погледнах скъпоценния френски часовник на баба ми. Четири часа и четиридесет и осем минути.