Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Взе ръката ѝ и почувства, че тя трепери.

— Хайде, Каталина. Това не ти подобава. Бъди смела, любов моя. Тя няма да те вини.

— Тя трябва да ме вини — изрече Каталина с изпълнен с болка шепот. — Родителите ми настояха да не съществува съмнение, че ти ще наследиш трона. Знам, че беше така. Баща ти лично обеща, че няма да има принцове, които да ти съперничат. Те знаеха какво възнамерява да направи. Не му казаха да не отнема живота на невинен човек. Оставиха го да го стори. Искаха да го стори. Кръвта на Едуард Плантагенет тежи на съвестта ми. Над нашия брак тегне проклятието на неговата смърт.

Артур се отдръпна стреснато: никога преди не я беше виждал толкова разстроена.

— Боже мой, Каталина, не можеш да твърдиш, че сме прокълнати.

Тя кимна нещастно.

— Никога не си говорила за това.

— Беше ми непоносимо да го изрека.

— Но си го мислеше?

— От мига, в който ми съобщиха, че е убит заради мен.

— Любов моя, нима е възможно да смяташ, че сме прокълнати?

— В това отношение да.

Той се опита да обърне тревогата ѝ на смях:

— Не. Трябва да знаеш, че сме благословени. — Той се приближи и каза много тихо, така че никой друг да не може да чуе:

— Всяка сутрин, когато се будиш в обятията ми, прокълната ли се чувстваш?

— Не — каза тя неохотно. — Не, не се чувствам така.

— Всяка нощ, когато идвам в покоите ти, чувстваш ли върху себе си сянката на греха?

— Не — призна тя.

— Не сме прокълнати — заяви той твърдо. — Благословени сме с Божието благоволение. Каталина, любов моя, имай ми доверие. Тя прости на баща ми, със сигурност никога не би обвинила теб. Кълна ти се, тя е жена със сърце, голямо като катедрала. Иска да се срещне с теб. Ела с мен и ми позволи да те запозная с нея.

— Насаме тогава — каза тя, все още опасявайки се от някаква ужасна сцена.

— Насаме. Сега тя е в жилището на управителя на замъка. Ако дойдеш веднага, можем да оставим всички тук, тихо да отидем и да се видим сами с нея.

Тя се надигна от мястото си и го хвана под ръка.

— Ще се разходя сам с принцесата — каза Артур на дамите ѝ. — Всички можете да останете тук.

Те изглеждаха изненадани, че ги пренебрегват, а някои от тях бяха открито разочаровани. Каталина мина покрай тях, без да вдигне очи.

Щом излязоха през вратата, той тръгна пред нея надолу по тясното спираловидно стълбище, подпирайки се с една ръка на централната каменна колона, а с другата — на стената. Каталина го последва, бавейки се пред всеки разположен дълбоко в стената стреловиден прозорец, взирайки се надолу към низината, където Тийм беше преляла от бреговете си и приличаше на сребърно езеро, покрило крайречните ливади. Беше студено, дори за март в пограничните земи, и Каталина потръпна, сякаш, според поверието, по гроба ѝ се разхождаше странник.

— Любов моя — каза Артур, като погледна отново нагоре по тесните стълби към нея. — Кураж. Майка ти щеше да бъде смела на твое място.

— Тя е заповядала това — каза Каталина сърдито. — Мислела си е, че е за мое добро. Но един човек загина заради нейната амбиция, а сега аз трябва да се изправя пред сестра му.

— Направила го е заради теб — напомни ѝ той. — И никой не те обвинява. — Стигнаха до етажа под покоите на принцесата и, без колебание, Артур почука на солидната дървена врата на жилището на управителя, и влезе.

Квадратната стая с изглед към долината беше копие на приемната на Каталина на горния етаж, облицована с дърво и украсена с ярки гоблени. Една дама ги чакаше, седнала до огнището, и когато вратата се отвори, тя се изправи. Носеше бледосива рокля със сива шапчица върху косата. Беше на около трийсет години; погледна Каталина с приятелски интерес, а после се сниши в дълбок, почтителен реверанс.

Без да се подчини на съпругата си, която леко впи пръсти в ръката му, Артур издърпа ръка от нейната и отстъпи назад, чак до вратата. Каталина погледна укорително назад към него, а после направи малък реверанс на по-възрастната жена. Изправиха се заедно.

— Толкова се радвам да ви срещна — каза мило лейди Поул. — И съжалявам, че не бях тук да ви поздравя. Но едно от децата ми беше болно и отидох да се уверя, че се грижат добре за него.

— Съпругът ви е много любезен — съумя да каже Каталина.

— Надявам се, защото му оставих дълъг списък със заръки; много исках в покоите ви да бъде топло и удобно. Трябва да ми кажете, ако имате нужда от нещо. Не познавам Испания, затова не знаех какви неща ще ви доставят удоволствие.

— Не! Не ми липсва абсолютно нищо.