Филипа Грегъри: Вярната принцеса

— Всъщност е въпрос на гордост — поправи го тя. — Бием се с враг, който разбира гордостта по-добре от всеки друг. Ако се измъкнем тайно в опърлените си дрехи, с обгорените си килими, навити на руло под мишница, те ще се смеят чак до Ал Яна, до техния рай. Не мога да го позволя. Но нещо повече от това: Божия воля е да се бием с маврите, Бог повелява да продължим напред. Бог повелява да не се връщаме назад. Затова трябва да вървим напред.

Бащата на детето извърна глава със скептична усмивка, но не възрази. Когато военачалниците погледнаха към него, той направи малък жест с ръка.

— Кралицата е права — каза той. — Кралицата винаги е права.

— Но ние нямаме палатки, нямаме лагер!

Той насочи въпроса към нея:

— Какво мислиш?

— Ще построим — реши тя.

— Ваше величество, опустошихме земите на цели мили околовръст. Предполагам, че няма от какво да ушием дори дрешка за принцесата на Уелс. Няма плат. Няма брезент. Няма реки или ручеи, в нивите няма посеви. Разрушихме каналите и разорахме посевите, така че да ги изтръгнем из корен. Опустошихме ги; но сега ние сме тези, които са унищожени.

— Тогава ще строим с камък. Предполагам, че имаме камъни?

Кралят прикри едно кратко изсмиване, като се престори, че прочиства гърлото си:

— Заобиколени сме от безплодна, камениста равнина, любов моя — каза той. — Онова, което със сигурност имаме, са камъни.

— Тогава ще строим — не лагер, а град от камък.

— Това е неизпълнимо!

Тя се обърна към съпруга си:

— Ще бъде изпълнено — каза тя. — Такава е Божията воля — и моята.

Той кимна.

— Ще бъде сторено. — Отправи ѝ бърза, тайна усмивка. — Мой дълг е да се погрижа Божията воля да бъде изпълнена, и удоволствие — да изпълня твоята.

Армията, победена от пожара, се обърна за помощ към елементите на земята и водата. Бъхтеха се като роби под горещината на слънчевите лъчи и в мразовития хлад на вечерта. Обработваха нивите като селяни, там, където бяха мислили, че ще преминат в триумфално настъпление. От всички — кавалерийски офицери, пълководци, великите господари на страната, родственици на крале — се очакваше да се трудят усилно на горещото слънце, а нощем — да лежат на твърда, студена земя. Маврите, които наблюдаваха от високите, непристъпни бойници на червената крепост на хълма над Гранада, признаваха, че на християните не им липсва кураж. Никой не би могъл да ги обвини в нерешителност. И също така всички знаеха, че те са обречени. Никоя войска не можеше да превземе червената крепост в Гранада, за две столетия тя не беше падала нито веднъж. Беше разположена високо на един скален зъбер, с изглед към равнина; самата равнина пък представляваше широка, избеляла от слънцето котловина. Нямаше как да ги изненадат с тайна атака. Червеният скален зъбер, който се извисяваше над равнината, правеше непристъпни изградените от червен камък стени на крепостта, издигайки се високо към небето; никакви обсадни стълби не можеха да стигнат до върха, никой отряд не можеше да се изкатери по отвесната стена.

Навярно крепостта можеше да бъде предадена от някой изменник; но къде можеше да се намери такъв глупак, който би изоставил уверената, спокойна сила на маврите, имащи зад гърба си силата на целия познат свят, подкрепяни от непоколебимата си вяра, за да се присъедини към бясната лудост на християнската армия, чиито крале владееха само няколко планински акра от Европа и сред които цареше безнадеждно разделение? Кой би поискал да изостави Ал Яна, градината, която бе олицетворението на самия рай, зад стените на най-красивия дворец в Испания, най-красивия дворец в Европа, заради недодялания хаос на замъците и крепостите на Кастилия и Арагон?

За маврите щяха да пристигнат подкрепления от Африка, те имаха родственици и съюзници от Мароко до Сенегал. За тях щеше да пристигне подкрепа от Багдад, от Константинопол. Гранада може и да изглеждаше малка в сравнение с териториите, които Фердинанд и Изабела бяха завоювали, но зад Гранада се намираше най-великата империя в света — империята на Пророка, да бъде славно името му.

Но колкото и да бе удивително, ден след ден, седмица след седмица, борейки се с горещината на пролетните дни и със студените нощи, християните правеха невъзможното. Първо се появи параклис, с кръгла форма като джамия, тъй като местните строители можеха да се справят най-бързо с това; после — малка къща с плосък покрив, разположена във вътрешен двор в арабски стил, за крал Фердинанд, кралица Изабела и кралското семейство: инфантът — техният скъпоценен син и наследник, трите по-големи момичета — Исабел, Мария, Хуана, и невръстната Каталина. Кралицата не искаше нищо повече от покрив и стени: тя воюваше от години, не очакваше лукс. После около тях бяха построени дузина каменни хижи, където най-изтъкнатите благородници се подслониха неохотно. После, тъй като кралицата беше сурова и упорита жена, се появиха конюшни за конете и надеждни хранилища за барута и скъпоценните експлозиви, за чието купуване от Венеция тя беше заложила собствените си накити; едва тогава бяха построени казарми и готварници, складове и жилища. Тогава се появи малък град, построен от камък, там, където някога бе имало малък лагер. Никой не мислеше, че това може да се направи; но ето — то беше направено. Нарекоха града Санта Фе 2 2 Света Вяра (исп.) — име на християнска мъченица от Аквитания. — Б.р. и Изабела отново възтържествува над сполетялото я нещастие и лошия късмет. Обречената обсада на Гранада от решителните, лекомислени християнски крале щеше да продължи.