Филипа Грегъри: Вярната принцеса

Когато майката се върна при дъщеря си, я намери съвсем овладяна и със сухи очи.

— Каталина, добре ли си? — Изабела Испанска слезе от коня и се обърна към най-малката си, най-скъпоценна дъщеря, като едва се сдържаше да не коленичи и да прегърне момиченцето. Нежността нямаше да възпита това дете като воин на Христа, слабостта не биваше да се насърчава у една принцеса.

Малката беше също толкова жилава и храбра като майка си.

— Вече съм добре — каза тя.

— Не се ли страхуваше?

— Ни най-малко.

Жената кимна одобрително.

— Това е хубаво — каза тя. — Именно това очаквам от една принцеса на Испания.

— И принцеса на Уелс — добави дъщеря ѝ.

Това съм аз, това петгодишно момиченце, кацнало на сандъка за скъпоценности, с бяло като мрамор лице и разширени от страх сини очи, отказващо да трепери, хапещо устни, за да не извика отново. Това съм аз, зачената във военен лагер от родители, които са както влюбени, така и съперници, родена в момент, откраднат между битките през една зима на предизвикани от поройните дъждове наводнения, отгледана от една силна жена в доспехи, прекарала цялото си детство във военни кампании, обречена да се боря за мястото си в света, да се бия за своята вяра срещу друга, да се бия за своята дума срещу тази на друг; родена да се боря за името си, за вярата си и за трона си. Аз съм Каталина, принцеса на Испания, дъщеря на двамата най-велики монарси, които светът е познавал: Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски. Техните имена всяват страх у всички многобройни мавърски народи: у турци, индийци, китайци; от Кайро до Багдад, от Константинопол до Индия и отвъд; у нашите съперници, подражатели и врагове до смърт. Папата благослови имената на моите родители, обявявайки ги за владетелите, които могат най-добре да бранят вярата от могъществото на исляма, те са най-големите кръстоносци на християнския свят, както и първите владетели на обединена Испания, а аз съм тяхната най-млада дъщеря, Каталина, принцеса на Уелс, и ще бъда кралица на Англия.

От тригодишна съм сгодена за принц Артур, син на крал Хенри Английски, и когато стана на петнайсет години, ще отплавам към неговата страна с красив кораб, на чиято мачта ще се вее моето знаме, и ще стана негова съпруга, а след това — негова кралица. Неговата страна е богата и плодородна — пълна с извори и със звука на течаща вода, пълна с топли зрели плодове и ухаеща на цветя; и тя ще бъде моята страна, аз ще се грижа за нея. Всичко това е уговорено почти още от раждането ми, винаги съм знаела, че то ще стане, и макар че ще ми бъде мъчно да оставя майка си и дома си, в крайна сметка, аз съм родена принцеса, съдбата ми е предопределила да бъда кралица, и аз зная дълга си.

Аз съм дете, изпълнено с непоколебими убеждения. Зная, че ще бъда кралица на Англия, защото такава е Божията воля, и майчината ми заповед. И вярвам, както всички в моя свят, че обикновено Бог и майка ми са на едно и също мнение, и тяхната воля винаги се изпълнява.

На сутринта лагерът пред стените на Гранада представляваше влажна бъркотия от тлеещи драперии, унищожени палатки, купчини фураж, от които се вдигаше дим, всичко това унищожено от една небрежно поставена свещ. Не можеше да се мисли за друго освен за отстъпление. Испанската армия се беше отправила гордо да обсади последното голямо владение на маврите в Испания, а бе опожарена и унищожена. Щяха да бъдат принудени да се върнат, да се прегрупират.

— Не, няма да отстъпваме — заяви Изабела Испанска.

Пълководците, свикани на импровизиран съвет под опърлен навес, махаха с ръце, за да гонят мухите, които летяха на рояци из лагера, угощавайки се с останките от опустошението.

— Ваше величество, изгубихме битката за този сезон — каза ѝ внимателно един от военачалниците. — Не е въпрос на гордост или на желание. Нямаме палатки, нямаме подслон, лошият късмет ни унищожи. Ще трябва да се върнем и да се запасим отново с провизии, да подновим обсадата. Вашият съпруг — той кимна към смуглия, красив мъж, който стоеше леко встрани от групата, слушайки — знае това. Всички знаем това. Ще подновим обсадата, те няма да ни победят. Но един добър пълководец знае кога трябва да отстъпи.

Всички кимнаха. Здравият разум диктуваше, че не може да се направи нищо, освен да освободят маврите на Гранада от обсадата за този сезон. Битката можеше да почака. Войната продължаваше от няколко столетия. Всяка година поколения християнски крале бяха разширявали земите си за сметка на маврите. Всяка битка бе изтласквала границите на вековната власт на маврите над Ал Андалус малко по̀ на юг. Една година повече или по-малко нямаше да има значение. Малкото момиче, облегнало гръб на влажния прът на една палатка, който миришеше на мокри въглени, наблюдаваше спокойното и ведро изражение на майка си. То никога не се променяше.