Филипа Грегъри - Вярната принцеса

И така, смятам, би сторила всяка жена в моето положение.

Новата любовница на Хенри, момичето на Елизабет Болейн, моята придворна дама, се оказва онази, от която знаех, че трябва да се боя: онази, която притежава амбиция, по-голяма дори от моята. Тя всъщност е по-алчна дори от краля. Притежава амбиция, по-голяма от всяка, която някога съм виждала преди у мъж или жена. Тя не желае Хенри като мъж — виждала съм неговите любовници да идват и да си отиват и съм се научила да ги чета лесно като книга с приказки. Тази жена желае не съпруга ми, а моя трон. Хвърлила е доста труд, за да намери пътя си към него, но е упорита и решителна. Мисля, че още от мига, в който тя успя да се добере до близостта му, до тайните му и до доверието му, разбрах, че след време ще се добере — като невестулка, подушила кръв в заешка дупка — до лъжата ми. И когато я открие, ще се отдаде на насладата си от нея.

Разпоредителят се провиква: „Катерина Арагонска, кралица на Англия, явете се пред съда“; и се възцарява многозначителна тишина, защото не очакват отговор. Там не ме чакат адвокати, които да ми помогнат, не съм подготвила защита. Дадох ясно да се разбере, че не признавам този съд. Очакват да продължат без мен. Всъщност, разпоредителят тъкмо се готви да призове следващия свидетел…

Но аз отговарям.

Моите хора отварят със замах двойните врати на залата, която познавам толкова добре, и аз влизам с вдигната глава, по-безстрашна, отколкото съм била през целия си живот. Кралският балдахин, покрит със злато, е в далечния край на залата, където на трона си под него седи моят съпруг, моят неискрен, лъжлив, вероломен, неверен съпруг, с короната, която не му е по мярка.

На един подиум под него са двамата кардинали, също под балдахин от златен брокат, седнали в златни столове със златни възглавници. Този неверен угодник Улзи, в червената си кардиналска мантия, избягва със зачервено лице погледа ми, и то с право; както и онзи фалшив приятел, Кампеджо. Техните лица — на краля и назначените от него обвинители — изразяват крайно удивление.

Мислеха, че толкова са ме разстроили и смутили, че като са ме разделили от приятелите ми, са ме сломили, и че няма да се явя. Мислеха, че ще потъна в отчаяние като майка си, или в лудост като сестра си. Залагат на факта, че ме плашеха и заплашваха, че ми отнеха детето и сториха всичко по силите си, за да разбият сърцето ми. Никога не са и сънували, че ще имам смелостта да изляза гордо пред тях и да застана пред тях, разтърсена от справедлив гняв, за да се изправя лице в лице срещу тях.

Глупци: те забравят коя съм. Тяхна съветница е онова момиче Болейн, което никога не ме е виждало в броня; подтиквани са от нея, която никога не е познавала майка ми, не е познавала баща ми. Тя ме познава като Катерина, старата кралица на Англия, набожна, закръглена, скучна. Няма представа, че вътре в себе си аз съм все още Каталина, младата инфанта на Испания. Аз съм принцеса, родена и обучена да се бори. Аз съм жена, борила се за всяко нещо, което притежава, и ще се боря, и ще удържа, и ще спечеля.

Те не предвидиха какво бих сторила, за да предпазя себе си и наследството на дъщеря си. Тя е Мери, моята Мери, кръстена от Артур: моята обична дъщеря, Мери. Нима бих допуснала тя да бъде захвърлена заради някакво копеле, родено от една Болейн?

Това е първата им грешка.

Напълно пренебрегвам кардиналите. Пренебрегвам духовниците на пейките пред тях, писарите с техните дълги рула пергамент, които водят официалния протокол на тази пародия. Не обръщам внимание на съда, на града, дори на хората, които шепнат името ми с любящи гласове. Не гледам към никой друг, освен към Хенри.

Познавам Хенри, познавам го по-добре, отколкото го познава който и да било друг на този свят. Познавам го по-добре, отколкото някога ще го познава сегашната му фаворитка, защото съм го виждала като мъж и като момче. Изучавах го, когато той беше момче, когато беше десетгодишно дете, което дойде да ме посрещне и се опита да ме убеди да му подаря северноафрикански жребец. Тогава го познавах като момче, което може да бъде спечелено с хубави думи и подаръци. Познавах го през очите на брат му, който казваше — и с право — че той е дете, разглезено от твърде много снизхождение и ще се превърне в покварен мъж и в опасност за всички ни. Познавах го като младеж, и спечелих трона си, като поощрявах суетата му. Бях най-голямата награда, която той можеше да желае, и аз му позволих да ме спечели. Познавах го като мъж, лаком и суетен като паун, когато му приписах заслугата за моята война: най-голямата победа, спечелена някога от Англия.