Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Артур тръгна зад баща си, отправяйки едно бързо: „Лека нощ“ към принцесата, докато се оттегляше. След миг всички мъже от свитата им също изчезнаха, и принцесата остана сама, ако не се брояха дамите ѝ.

— Какъв необикновен човек — отбеляза тя пред любимката си, Мария де Салинас.

— Той ви хареса — каза младата жена. — Наблюдаваше ви много внимателно, хареса ви.

— И защо не? — попита тя с инстинктивната надменност на момиче, родено в най-великото кралство в Европа. — А дори и да не ме е харесал, всичко вече е уговорено и не може да има промяна. Било е уговорено почти от раждането ми.

Той не е такъв, какъвто очаквах — този крал, проправил си път до трона с борба и вдигнал короната си от калта на едно бойно поле. Очаквах да прилича повече на рицар-защитник, на велик воин, може би като баща ми. Вместо това той има вид на търговец, на човек, който се опитва да пресметне колко ще спечели зад вратите на дома си, не на човек, спечелил кралството и съпругата си с острието на меча.

Предполагам, че се надявах да видя човек като дон Хернандо, герой, на когото можех да гледам с уважение, мъж, когото бих се гордяла да нарека „татко“. Но този крал е слаб и блед като монах, изобщо не прилича на рицар от романсите.

Очаквах неговият двор да е по-величествен, очаквах голяма процесия и официална среща с дълги представяния и изискани речи, както щяхме да направим ние в Алхамбра. Но той е рязък; по моите разбирания е груб. Ще трябва да свикна с тези северняшки обноски, с тази припряност, когато нещо се върши, с резките заповеди. Не мога да очаквам нещата да се вършат добре или дори правилно. Ще трябва да си затварям очите за много неща, докато стана кралица, за да мога да променя положението.

Но във всеки случай, едва ли има значение дали харесвам краля, или пък дали той ме харесва. Той се е обвързал чрез този договор с баща ми и аз съм сгодена за сина му. Едва ли има значение какво мисля за него или какво мисли той за мен. Не може да се каже, че ни предстои да вършим много неща заедно. Аз ще живея и царувам в Уелс, а той ще живее и ще управлява в Англия, а когато умре, на трона му ще се възкачи моят съпруг и синът ми ще бъде следващият Уелски принц, а аз ще бъда кралица.

Колкото до бъдещия ми съпруг — о! — той ми направи съвсем различно първо впечатление. Толкова е красив! Не очаквах да е толкова красив! Той е толкова светлокос и строен, прилича на паж от някой стар романс. Мога да си го представя как будува по цяла нощ или изнася серенада под прозореца на някой замък. Има бледа, почти сребриста кожа, има прекрасна златиста коса, и въпреки това е по-висок от мен, силен, но с фигурата на момче на прага на възмъжаването.

Има рядка и необикновена усмивка, която се появява неохотно, но после лицето му засиява. И е нежен и мил. Това е прекрасно качество за един съпруг. Беше мил с мен, когато пое чашата с вино от ръцете ми, видя, че треперя, и се опита да ме успокои.

Питам се какво ли си мисли за мен? Толкова ми се иска да узная какво си мисли за мен.

Точно както нареди кралят, той и Артур се върнаха бързо в Уиндзор на другата сутрин, а свитата на Каталина, с носилката ѝ, теглена от мулета, с чеиза ѝ в големи пътнически сандъци, придворните ѝ дами, испанските ѝ слуги, и стражите, които щяха да пазят съкровищата от зестрата ѝ, се придвижваше с мъка и далеч по-бавно по калните пътища към Лондон.

До сватбения им ден тя не видя повече принца, но когато пристигна в селото Кингстън-он-дъ-Темс, кортежът спря, за да се срещнат с най-видния благородник в кралството — младият Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, — и с Хенри, херцог на Йорк, вторият син на краля, които бяха определени да я придружат до двореца Ламбет.

— Ще изляза — каза Каталина припряно, като се измъкна от носилката и тръгна бързо покрай чакащите коне, тъй като не желаеше нова кавга със строгата си дуеня за срещите на младите дами с млади мъже преди сватбения им ден. — Доня Елвира, не казвайте нищо. Това момче е десетгодишно дете. Няма значение. Дори майка ми не би сметнала, че има значение.

— Поне си сложете воала! — изрече умолително жената. — Херцогът на Бък… Бук… каквото там му беше името, също е тук. Сложете си воала, когато се явявате пред него, заради собствената ви репутация, инфанта.

— Бъкингам — поправи я Каталина. — Бъкингамският херцог. И ме наричайте „принцеса на Уелс“. И знаете, че не мога да нося воала си, защото на него сигурно са му наредили да докладва на краля. Знаете какво каза майка ми: че той е повереник на майката на краля, който си е възвърнал семейните богатства, и че трябва да му се засвидетелства изключително уважение.