Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Защо не ни покажете някой танц? — запита, като си мислеше, че би искал да я види как се движи. — Или и това не е позволено в Испания?

— След като съм английска принцеса, трябва да науча вашите обичаи — каза тя. — Една английска принцеса би ли станала посред нощ да танцува за краля, след като той е нахълтал в покоите ѝ?

Хенри се засмя на думите ѝ:

— Ако има разум, би го сторила.

Тя му отправи лека, сдържана усмивка.

— Тогава ще танцувам с дамите си — реши тя, надигна се от мястото си на високата маса и слезе до средата на стаята. Хенри забеляза, че тя повика една дама по име — Мария де Салинас, хубаво, тъмнокосо момиче, което бързо дойде да застане до Каталина. Още три млади жени, преструвайки се на свенливи, но изгарящи от нетърпение да покажат уменията си, излязоха напред.

Хенри ги огледа внимателно. Беше помолил техни испански величества всички компаньонки на дъщеря им да са красиви, и със задоволство видя, че независимо за колко груба и невъзпитана бяха сметнали молбата му, те се бяха съгласили с нея. Всички момичета бяха привлекателни, но никое от тях не засенчваше с хубостта си принцесата, която се изправи, овладяна и сдържана, а после вдигна ръце и плесна, за да нареди на музикантите да засвирят.

Веднага забеляза, че тя се движеше като чувствена жена. Танцът беше „павана“ — бавен церемониален танц — и тя се движеше с полюшващи се бедра и със спуснати тежки клепачи на очите, с лека усмивка на лицето. Беше добре обучена: учеха всички принцеси как да танцуват в дворцовия свят, където танците, пеенето, музиката и поезията бяха по-важни от всичко друго; но тя танцуваше като жена, която оставя музиката да я движи, и Хенри, който имаше известен опит, смяташе, че жените, които усещат ритъма на музиката, са жени, които откликват на ритмите на страстта.

Удоволствието, което му доставяше да я гледа, премина в чувство на нарастващо раздразнение, че това изящно същество ще бъде положено в студеното легло на Артур. Не можеше да си представи как това вглъбено, отдадено на науките момче предизвиква и възбужда страст у това момиче с напъпила женственост. Представяше си, че Артур ще се суети непохватно и навярно ще ѝ причини болка, а тя ще стисне зъби, за да изпълни дълга си както подобава на една жена и кралица и после, най-вероятно, ще умре при раждане, и щеше да се наложи цялото представление за намиране на съпруга за Артур да се повтори, без никаква облага за него, а само тази дразнеща, вбесяваща възбуда, която това момиче изглежда предизвикваше у него. Хубаво беше, че е привлекателна, тъй като щеше да краси кралския му двор; но беше дразнещо, че той изпитваше толкова силно привличане към нея.

Хенри извърна поглед от танца ѝ и се утеши с мисълта за зестрата ѝ, която щеше да му донесе трайна облага и да дойде право при него, за разлика от тази годеница, която несъмнено пораждаше у него смущение и трябваше да отиде при сина му, колкото и неподходящ да бе той за нея. Щом се оженеха, нейният ковчежник щеше да предаде първия дял от зестрата ѝ в чисто злато. Година по-късно щеше да достави втората част под формата на злато, на нейните съдовете за хранене и накитите ѝ. След като се беше преборил за трона си със съвсем малко парични средства и почти без никакво доверие, Хенри вярваше в силата на парите повече, отколкото на всичко друго в живота; повече дори, отколкото в трона си, защото знаеше, че може да откупи трона си с пари, и далеч повече, отколкото на жените, защото те можеха да бъдат купени евтино; и далеч, далеч повече, отколкото на радостта от усмивката на една девствена принцеса, която сега спря да танцува, направи му нисък реверанс, и се изправи усмихната.

— Доволен ли сте от мен? — запита настойчиво тя, поруменяла и леко задъхана.

— Достатъчно — каза той, твърдо решен тя никога да не узнае колко много го вълнува. — Но вече е късно и би трябвало да се върнете в леглото си. Ще яздим донякъде с вас сутринта, а после ще избързаме към Лондон.

Тя се изненада от резкия му отговор. Отново хвърли поглед към Артур, сякаш той можеше да възрази на бащините си планове; може би да остане с нея за остатъка от пътуването, след като баща му така наперено беше изтъкнал неофициалността на английските порядки. Но момчето не каза нищо.

— Както желаете, ваша светлост — каза тя любезно. Кралят кимна и се изправи на крака. Придворните се снишиха в дълбоки реверанси и поклони, докато той минаваше бавно покрай тях и излизаше от стаята. „Далеч не са толкова непринудени“, помисли си Каталина, докато гледаше как кралят на Англия крачи сред придворните си с високо вдигната шава. „Може и да се перчи, че е войник, който се придържа към порядките на лагера, но настоява на подчинение и демонстриране на почит. Както и е редно, всъщност“, добави мислено дъщерята на Изабела.