Колийн Маккълоу - Венец от трева

— Гай Юлий Цезар? — обърна се към него центурионът, който познаваше всички бивши легати на Гай Марий.

— Да — отговори Цезар и усети как нещо му присяда на гърлото.

— Луций Цина е заповядал да ти предадем, че ако случайно се появиш в града, трябва незабавно да отидеш при него. Чака те в храма на Кастор, където е разположена службата му.

Цезар се намръщи.

— За мен би било удоволствие да се видя с консула, центурионе, но най-напред ми се иска да се видя с близките си.

— Луций Цина е казал „незабавно“, Гай Юлий — настоя офицерът. Макар и да спазваше добрия тон, стана ясно, че предава заповед.

Цезар се опита да заглуши тревогата в душата си и като тръгна по Викус Лонгус, скоро излезе на Форума.

Още докато минаваше по Мулвиевия мост, забеляза гъстите кълба дим из яркосиньото небе над града. Сега обаче, докато крачеше по римските улици, имаше чувството, че небето е изчезнало окончателно и градът е попаднал под огромно сиво покривало. Пепел летеше от всички посоки, а колкото повече се приближаваше до Форума, толкова по-често се сблъскваше с трупове на мъже, жени и дори деца, изклани със завидна методичност. Когато излезе на Фауцес Субуре, сърцето му силно биеше в гърдите и душата му отчаяно го подканваше да зареже всичко, да се върне назад и възможно най-бързо да се увери, че домът и семейството му не са били на свой ред засегнати. Инстинктът обаче му подсказваше, че ако може да бъде наистина полезен с нещо на близките си, то е, като изпълнява дадените заповеди. Личеше си, че по улиците на Рим отново е имало сражения и до ушите му дори долитаха ужасените писъци на жителите на Есквилина. По цял Аргилетум не срещна жива душа, затова сви по Викус Сандалариус и излезе на Форума в самата му среда. Така щеше да заобиколи няколко обществени сгради и да стигне храма на Кастор, без да минава през долния край на Форума.

Завари Цина седнал на стъпалата пред храма. Консулът му разправи накратко какво се е случило през последните дни.

— Какво по-точно искаш от мен, Луций Корнелий? — попита Цезар, щом му показаха и палатката при езерцето.

— Аз ли? Аз не искам нищо от теб, Гай Юлий — погледна го учудено Цина.

— Тогава защо не ме пуснеш да си вървя вкъщи? Навсякъде горят пожари. Искам да се уверя, че в дома ми всичко е наред.

— Не съм те викал аз, Гай Юлий, а Гай Марий. Аз просто предупредих пазачите по портите, че ще е добре, ако дойдеш първо при мен. Казах си, Гай Юлий не знае нищо за случилото се през последните дни, по-добре да му ги разкажа, преди да се яви пред Гай Марий.

— И какво иска той от мен? — попита Цезар, който вече видимо трепереше.

— Да отидем да го питаме — предложи консулът и тръгна към долния край на площада.

Тук труповете дори бяха обезглавени. Цезар едва не получи удар при вида на рострата и нейната нова украса.

— Но това са мои приятели ! — възкликна той от възмущение и сълзи потекоха по лицето му. — Братовчедите ми! Колегите ми от Сената!

— По-добре се дръж спокойно, Гай Юлий — предупреди го Цина. За няколко дни и той се беше научил да се държи като скала. — Ако държиш на живота си, по-добре не плачи и гледай в никакъв случай да не припадаш. Ти може и да си шурей на Марий, но след това, което се случи от Нова година насам, не бих се учудил да заповяда екзекуциите на жена си и сина си.

Между палатката и рострата най-сетне забелязаха и самия Гай Марий. Разговаряше с огромния германец Бургунд и тринайсетгодишния син на Цезар.

— Гай Юлий, радвам се да те видя най-сетне! — изръмжа като мечка Марий и като грабна Цезар в лапите си, звучно го целуна по двете страни. Цина забеляза, че момчето потрепна, може би от уплаха.

— Гай Марий — едва намери да отвърне на поздрава Цезар.

— Ти винаги си ме смайвал с точността си, Гай Юлий. Беше писал, че пристигаш днес, и ето те, цял-целеничък пред мен. Добре дошъл в Рим! — пожела му Марий и даде знак на Бургунд да ги остави сами.

Цялото внимание на Цезар обаче бе насочено към сина му. Бащата се учуди на безразличието, с което тринайсетгодишното му момче съзерцаваше кървищата около себе си, на безгрижието, с което разговаряше с този касапин.

— Майка ти знае ли, че си тук? — попита той и механично се огледа няма ли да забележи някъде Луций Декумий. Мъничкия човечец се беше спотаил зад палатката на консула.

— Да, татко, знае — отвърна му малкият Цезар със същото спокойствие, с което досега си бе приказвал с чичо си.

— Момчето расте, а, Гай Юлий? — похвали племенника си Марий.