Колийн Маккълоу: Любимци на съдбата

— И той ще ги последва скоро — отвърна Цезар.

— О, недей говори такива неща!

— Изписано му е на челото, жено. Пък за него това ще е милост от страна на боговете.

— Надявам се — изрече Цинила — да не надживея всички край себе си. Май това е най-тъжното, което може да се случи на човек.

— Най-тъжното — възрази съпругът й, на когото му се искаше да избяга от болката — е да стигнем дотам, че да говорим само за мрачни неща.

— Всичко е заради Рим — усмихна се Цинила. — Като заминеш за Испания, ще се чувстваш по-добре. Ти никога не си щастлив в Рим.

— Заминавам след няколко дни, жено, в самото начало на зимата, да хвана попътните ветрове. Ти си права. Рим не е мястото, където искам да бъда. Затова какво ще кажеш да родиш това бебче до другия пазарен ден? Иска ми се да видя сина си, преди да отпътувам.

Цезар видя сина си, преди замине за Испания, но когато най-после акушерката и Луций Тукций успяха да извадят детето, то се оказа мъртво. Колкото до Цинила, тя беше наполовина парализирана от жесток мозъчен удар. Кажи-речи в момента, в който детето бе извадено от утробата й, тя напусна на свой ред този свят.

Никой не можеше да повярва. Загубата на Юлия беше шок и болка за Цезар; загубата на Цинила му се струваше непоносима. Той плака, както никога през живота си не беше плакал, и ни най-малко не го беше грижа дали го наблюдават или не. Беше плакал от мига, в който я беше разтърсила първата конвулсия до самото й погребение. Една смърт беше възможна, но две — това беше кошмар, от който някой трябваше да го разбуди. За мъртвото дете Цезар изобщо не искаше да мисли; беше умряла Цинила, спътница в живота му още от времето, когато беше на четиринайсет години. Беше умряло мургавото момиче, което беше преживяло с него всички перипетии около омразното фламинство, момичето, което Цезар бе обичал като своя сестра горе-долу толкова време, колкото и като жена. Седемнайсет години! Бяха отрасли заедно от деца — единствените истински деца в тази къща.

Смъртта на Цинила въздейства и на Аврелия много по-силно, отколкото загубата на Юлия. Дори тази жена от желязо не издържа на мъката и болезнено ридаеше. Една от светлините в живота й беше угаснала завинаги. Цинила беше наполовина нейна внучка, наполовина нейна снаха, беше внесла радост и живот в тази студена къща, където нямаше кой да заеме мястото й до тъкачния стан или под завивките в стаята на господаря. Бургунд плачеше, Кардикса плачеше, синовете им плачеха, Луций Декумий плачеше, Строфант, Евтих плачеха, а заедно с тях всички слуги, които не си спомняха къщата без младата господарка Цинила. С тях скърбяха и жителите на инсулата, а може би половин Субура.

Погребението беше различно от това на Юлия. Онова беше миг на слава за оратора, който бе имал случай да покаже величието на една достойна римлянка, както и да напомни за своето семейство. Но пък между двете церемонии имаше нещо общо; Цезар сега пак извади маска, която не биваше да се излага на показ — този път на Луций Корнелий Цина. Отново по улиците на града се появиха нежелани мъртъвци, отново Хортензий и Капрарий бяха безпомощни; и макар да не бе прието да се чете похвално слово на млада жена, Цезар и този път се захвана със задачата, нищо че настроението беше коренно различно от предишния път. Сега не беше време да прославя, когото и да било, беше време за скромни слова на мъка и безутешност, за благодарност за всички радости и наслади, които покойната му беше донесла по време на дългите години, които бяха споделили под покрива на бащиния дом и в които тя го беше утешавала за загубата на момчешката му свобода. Цезар говореше за усмивката й и за малки украшения от човешки коси, които беше изплела като част от задълженията си на жрица. Говореше и за дъщеря им, която държеше през цялото време в ръцете си. Но най-вече — плака пред всички.

И завърши словото си с тези думи:

— Знам за човешката мъка само това, което сам чувствам в момента. Това е трагедията — че смятаме своята мъка по-голяма от тази на всеки друг. Но може би аз съм достатъчно силен, за да призная пред всички, че изпитвам най-голяма любов не към човешко същество, а към собствената си гордост и гражданска чест. Така да бъде. Навремето отказах да се разведа с дъщерята на Цина. Тогава си казах, че отказвам на Сула само за да постигна нещо за самия себе си, само заради възможностите, които този отказ отваряше пред мен. Е, вече ви обясних в какво се състои трагедията на човешката мъка. Но това не е нищо в сравнение с трагедията да разбереш какво означава един човек за теб едва когато той те напусне.