Колийн Маккълоу - Цезар

Лабиен изсъска с отвращение:

— Мръсник! Иска да ни обкръжи. Ще ни притисне към морето и ще ни лиши от пашата за конете и мулетата.

Цезар събра войската си.

— Ето ни тук, момчета, на повече от хиляда и шестстотин километра от неотдавнашните ни бойни полета в Галия! — изкрещя той, бодър (е, кога не е изглеждал такъв?) и уверен. — Последната година може би ви се е видяла странна. Повече ходене, отколкото копаене! Малко гладни дни! Малко студени нощи! От време на време по някоя бала сено за постеля! Предостатъчно пари! Приятна и кратка морска разходка за прочистване на белите дробове! Направо ще се разглезите! Ала ние не можем да си позволим такова нещо, нали, момчета?

— НЕ! — изкрещяха в един глас войниците, изключително развеселени от тази реч.

— Така си помислих и аз. Време е, казах си, тези мързеливци в легионите ми да се върнат към онова, което правят най-добре! А вие какво правите най-добре, момчета?

— КОПАЕМ! — изреваха легионерите и избухнаха в смях.

— Това е най-важното, което се научава в Цезаровата школа! Да се копае! Явно Помпей може да протака още с години, а ние не можем да ви изпратим в бой, преди да сте прехвърлили няколко милиона коша с пръст, нали?

— НЕ! — изрева войската.

— Това си мислех и аз. И така, ще се заемем с онова, което най-добре умеем! Ще копаем, копаем и копаем! След това ще покопаем още малко. Пред това, което ще направим тук, Алезия ще ви се стори като почивка. Имам намерение да притисна Помпей към морето. С мен ли сте, момчета? Ще копаете ли редом с Цезар?

— ДА! — изреваха те и развяха кърпички над главите си.

— Обкръжаване — произнесе замислено Антоний след това.

— Антоний! Ама ти си спомняш тази сложна дума!

— Как мога да забравя Алезия? Но защо, Цезаре?

— За да накарам Помпей да ме уважава малко повече — отвърна Цезар с характерния си тон, по който бе невъзможно да се разбере дали се шегува или не. — Той има седем хиляди коня и девет хиляди мулета. Тук не е много трудно да се изхранят, тъй като през зимата вали по-често дъжд, отколкото сняг. Тревата не изсъхва. Трябва да лиша животните му от достъп до пашата. Ако го притисна, той ще загази. Освен това при обсадата конницата ще бъда неизползваема. Няма да има място да се разгърне.

— Убеди ме.

— О, ама това не е всичко. Искам да унижа Помпей в очите на съюзниците му. Искам хора като Дейотар и Ариобарзан да си изгризат ноктите, докато се чудят и тревожат дали Помпей ще събере смелост да влезе в битка. Разполага с два и половина пъти повече войска от мен, ала въпреки това не желае да се бие. Ако това продължи още дълго, Антоний, някои от чуждестранните царе и съюзници ще предпочетат да изтеглят войските си у дома. Все пак те дават парите, а когато човек плаща, обикновено очаква резултати.

— Убеди ме, убеди ме! — вдигна ръце Антоний.

— Освен това трябва да покажем на Помпей какво могат да направят пет и половина легиона като моите — продължи Цезар, сякаш никой не го беше прекъсвал. — Той много добре знае, че те са моите ветерани от Галия и че миналата година са извървели три хиляди километра. Сега ще ги накарам да се спукат от работа, за да изкопаят толкова мили, колкото е необходимо. Помпей може би знае, че нямам достъп до достатъчно храна, и ще накара корабите си да патрулират постоянно, а не съм забелязал намаляване на ефективността на флотата му след смъртта на Бибул.

— Това е странно.

— Бибул никога не е знаел къде да спре, Антоний. — Цезар въздъхна. — Все пак с нежелание трябва да призная, че ми липсва. Той е първият от старите ми врагове, който умира. Сенатът няма да е същият без него.

— Положението ще се подобри чувствително.

— По отношение на по-лесната работа, да. Ала не и по отношение на постоянната опозиция, от която има нужда всеки. Ако се страхувам от нещо, Антоний, то е, че в края на тази безсмислена война аз няма да имам никакви противници. Това няма да е добре за мен.

— Понякога — призна Антоний — не те разбирам, Цезаре. Главоболията, които ти причиняваше Бибул, със сигурност не са ти доставяли удоволствие! Сега можеш да вършиш каквото трябва без никакви пречки. Ти винаги взимаш правилните решения. Хора като Бибул и Катон само ти пречеха да направиш най-доброто за Рим. По-добре е да нямаш такива противници, които предпочитат да съзерцават небето, вместо да управляват. Това беше двоен стандарт — едни правила за тях, други за теб. Извинявай, но мисля, че гибелта на Бибул е почти толкова полезна, колкото би била тази на Катон. От единия вече се отървахме, остава още един.