Колийн Маккълоу - Цезар

— Очакваш неприятности от белгите — намръщи се Лабиен. — И аз съм съгласен, че напоследък са прекалено тихи. Искаш ли да отида при треверите както обикновено?

— Не чак в Трев. Пак при треверите, но близо до ремите. Вземи конницата и Единайсети.

— Ще се установя тогава на бреговете на Моза близо до Виродунум. Ако не натрупа много сняг, там има предостатъчно паша.

Цезар се изправи, знак за край на съвещанието. Бе свикал легатите си веднага щом стъпи на галския бряг, което означаваше, че искаше осемте легиона незабавно да напуснат Портус Ициус към местата си за зимуване. Въпреки това всички легати вече знаеха за смъртта на Юлия. Новината бе изпратена в много писма. Никой обаче не продумваше за това.

— Ще си прекараш спокойно и удобно — рече Лабиен на Требоний, докато излизаха; усмихна се, показвайки големите си конски зъби. — Глупостта на Сабин не спира да ме изумява! Ако си беше държал устата затворена, той щеше да се уреди на спокойно и удобно място. Представи си какво е да прекараш зимата там, недалеч от устието на Моза, под бушуващите ветрове, с наводненията, между скалистите хълмове, солниците и торфищата и при постоянната заплаха от германите, ако случайно ебуроните и нервните се държат прилично.

— Могат да ходят до морето за риба, змиорки и яйца от морски птици — отбеляза Требоний.

— Не, благодаря, ще се задоволя и със сладководна риба, а прислужниците ми могат да гледат кокошки.

— Цезар определено очаква размирици.

— Или това, или си измисля оправдание да не се връща в Италийска Галия за зимата.

— А?

— О, Требоний, той не може да понесе да се срещне с всички онези римляни. Ще се наложи да приема съболезнования от всички, от Салона до Оцел, и цяла зима ще живее в страх, че нервите му няма да издържат.

Требоний спря, в тъжните му сиви очи се четеше изненада.

— Не знаех, че го разбираш толкова добре, Лабиен.

— С него съм, откакто дойде при дългокосите.

— Римляните обаче не смятат за срамно един мъж да плаче!

— В младите си години той също не го смяташе за срамно. Ала тогава беше Цезар само по име.

— А?

— То вече не е име — обясни търпеливо Лабиен. — Това е символ.

— О! — Требоний отново закрачи. — Липсва ми Децим Брут! — възкликна изведнъж. — Сабин не може да го замени.

— Ще се върне. На всички им домилява за Рим.

— С изключение на теб.

Първият легат на Цезар изръмжа:

— Знам кога ми е добре.

— Аз също. Самаробрива! Представи си, Лабиен! Ще живея в истинска къща с подово отопление и вана.

— Глезльо — пошегува се Лабиен.

Писмата от сената бяха многобройни и Цезар трябваше да се занимае с тях преди всичко останало. Това му отне три дена. Около дървената къща на Пълководеца войските се изтегляха без много шум и объркване, така че документите можеха да бъдат обработени на спокойствие. Дори тромавият Гай Требаций се беше хванал за работа, защото Цезар имаше навика да диктува на трима писари едновременно; крачеше пред прегърбените над восъчните си плочки служители, изстрелваше по едно-две бързи изречения пред един, преди да се премести при следващия; никога не объркваше мислите си. Тази невероятна работоспособност бе спечелила уважението на Требаций. Трудно бе да мразиш човек, който може да готви толкова много гозби наведнъж.

Най-сетне дойде редът и на личната кореспонденция, тъй като писма от Рим идваха всеки ден. От Портус Ициус до Вечния град имаше хиляда и триста километра, главно по реки през Галия на дългокосите, след това по Домициевия и Емилиевия път през планините на Провинцията. Цезар имаше група куриери, сновящи постоянно по суша или вода между Рим и лагера му, където и да се намираше. Така получаваше най-пресните новини от Рим за по-малко от две нундини и се грижеше отдалечеността му от столицата да не вреди на политическото му влияние. А то се увеличаваше пропорционално на богатството му. Британия не му донесе много, но Галия трупаше планини.

При Цезар работеше един освободен германски роб, Бургунд, когото бе наследил на петнайсетата си година от Гай Марий. Този човек го следваше неотлъчно. Преди около година заради напредналата му възраст Цезар го беше оставил в Рим да се грижи за земите му, за майка му и жена му. Бургунд бе от племето кимври и макар че бил дете, когато Марий разгромил кимврите и тевтоните, знаеше добре историята на предците си. Според него богатствата на кимврите и тевтоните били останали при родственото им племе атватуки, при които зимували, преди да нахлуят в Италия. Само шест хиляди от тях се завърнали. Атватуките пък наброявали три четвърти от милиона и така оцелелите от клането на Марий се установили при тях и се слели с народа им. По този начин племенните съкровища на кимврите и тевтоните останали.