Колийн Маккълоу - Жените на Цезар

— Аз наистина се усъмних в теб — призна си неохотно Помпей.

— И съвсем обяснимо. Но все пак, Велики, помни, че за мен си много по-необходим жив, отколкото мъртъв! Вярно е, че ако случайно си отидеш, аз бих наследил много от твоите клиенти. Но ако си жив и здрав, ще мога да разчитам на всички твои клиенти. Аз никога не разчитам на смъртта като на политически коз.

Тъй като плебсът избираше своите магистрати, без да зависи от ауспициите, указът на Бибул за отлагане на изборите не се отнасяше до плебейските едили и народните трибуни. Както повеляваха законите, изборите се състояха в края на квинктил и Публий Клодий, с най-много дадени гласове в трибите, се оказа председател на колегията на народните трибуни. В това нямаше нищо изненадващо: плебсът беше склонен да оценява жестове като този един патриций да се лиши от привилегирования си статут, само и само да се сдобие с трибунската длъжност. Освен това Клодий се знаеше като щедър човек, заради което имаше множество клиенти, беше женен за внучката на Гай Гракх и наследяваше част от неговия някогашен авторитет сред народа. Плебсът гледаше на Клодий като на защитник на народните свободи от сенатския произвол: ако поддържаше сенатското съсловие, никога не би се отказал от патрицианството си.

Разбира се, добрите люде успяха да наложат избора на трима свои хора сред народните трибуни. Цицерон, който умираше от страх Клодий да не го осъди, задето е екзекутирал римски граждани без присъда, се включи лично в предизборната кампания, като с щедри подкупи за своя сметка гарантира избора и на един свой човек: Квинт Теренций Кулеон.

— Не че много ме е страх от тях — хвалеше се задъхан от вълнение Клодий на Цезар. — Ако трябва, ще ги изхвърля всички във водите на Тибър!

— Не се и съмнявам, Клодий.

— Да не мислиш, че ме притежаваш, Цезаре? — попита внезапно Клодий.

На което консулът отговори със смях.

— Не, Публий Клодий, не! Не бих си позволил да те обиждам, затова дори не съм си и мечтал да те притежавам. Един Клавдий, пък ако ще и плебей, е притежание единствено на самия себе си.

— Но на Форума се говори, че съм бил твой човек.

— Толкова ли те вълнува какво се говори на Форума?

— Мисля, че не, стига това, което се говори, да не ми вреди на интересите. — Клодий изведнъж скочи от стола си. — Е, както и да е, дойдох само да се уверя, че не ме смяташ за свой подчинен. Време е да си вървя.

— О, не ме лишавай толкова скоро от компанията си — подкани го любезно Цезар. — Седни за малко.

— Защо?

— Имам две неща да ти казвам. Едното е да те попитам какво възнамеряваш да правиш през идващата година. Другото е да ти предложа помощта си, ако сметнеш, че ще ти бъде необходима.

— Това някаква уловка ли е?

— Не, просто изгарям от любопитство. Освен това се надявам, Клодий, че си достатъчно разумен, за да съзнаваш колко по-голяма тежест биха имали законите ти, ако получат моята лична подкрепа.

Клодий помълча, но накрая кимна.

— Това го разбирам и знам една област, в която бих могъл да разчитам на теб.

— Кажи я.

— Трябва ми да установя по-тесни контакти с истинските римляни. Имам предвид дребните хорица, стадото. Как бихме могли ние, патрициите, да знаем какво точно иска народът, ако не познаваме никого от средите на народа? Ето това те прави толкова различен от останалите, Цезаре. Ти познаваш всички: от най-висшите до най-нисшите съсловия. Как го правиш? Трябва да ме научиш.

— Познавам всички, защото съм роден и израсъл в Субура. Всеки ден съм се срещал с дребните хорица, за които говориш. Сега поне не усещам, че си търсиш клиенти. Защо ти е тогава да опознаваш дребните хорица? Те няма да са ти от полза, Клодий. Техните гласове са без значение.

— Гласовете им не, но броят им има — изтъкна Клодий.

Къде се беше прицелил? Уж задаваше въпросите си просто от уважение, Цезар се изтегна назад и внимателно изгледа Публий Клодий. Някой нов Сатурнин? Не, не си приличаха. Планираше може би някой нов скандал? Без съмнение. Но какво можеше да направи? Въпрос, на който Цезар трябваше да си признае, че не може да отговори. Клодий беше такъв новатор и враг на традициите, че вероятно вървеше в посока, в която никой друг не би и помислил да тръгне. Но какво можеше да постигне в действителност? Дали се надяваше да събере на Форума хилядите бедни и безименни римляни, за да сплаши Сената и първата класа, че е крайно време да изпълнят желанията на дребните хорица? Но това можеше да стане само ако гладуват, а макар че цените на зърното се бяха покачили, законът на Катон не позволяваше продажната цена да се покачва над нивата, постижими за бедняците. Навремето Сатурнин беше застанал начело на огромна тълпа и дори възприе идеята да я използва за собствените си интереси, а именно да поеме в ръцете си римското управление. Но когато най-накрая повика пролетариите да го подкрепят в щурма към властта, никой не се отзова. Затова Сатурнин загина. Ако Клодий се опитваше да имитира Сатурнин, смъртта щеше да сполети и него. Дългите години на познанство с дребните хорица — що за необичаен начин да бъдат определени — беше помогнало на Цезар да ги опознае. Е, може би Клодий наистина искаше да последва Сатурнин, но ако беше тъй, щеше да се увери, че дребните хорица никога не биха се събрали заедно, за да трошат и да събарят. Те не бяха склонни към разрушения.