Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Моят народ вярва, че всяко живо същество притежава искра — ницоц, която е свещена, и трябва да проявяваме милост и състрадание към всички божии твари, баал хаим. Всички животни славят Господ, също като нас, със своите песни и гласове. Посред зима винаги посвещаваме един Шабат на птиците, за да изразим благодарността си и да си припомним, че именно техните песни са научили хората как да възпяват славата на нашия Създател. Дори сме задължени да прогонваме кокошките настрана, преди да съберем яйцата им, за да не видят какво се случва с неродените им деца. Когато се нуждаем от месо, трябва да прережем гърлото на животното с едно-единствено, съвършено изпълнено движение, за да позволим на душата му да се въздигне в непоколебим поток от светлина. Забранено ни е да вкусваме кръв по какъвто и да било повод — трябва да я оставим да изтече от шията на животното, което убиваме, за да се върне в земята, откъдето е дошла.

Аз обаче бях виждала начина, по който смъртта идваше в пустинята всеки път, когато дебнещата в оскъдните сенки на камъните усойница се нахвърлеше върху своята плячка. Бях научила своя урок. Прекършвах вратовете на птиците, но го правех бързо и винаги произнасях молитва. Полагах върху коленете си телата на тези лишени завинаги от свободата на полета същества и скубех перата им, пренебрегвайки факта, че отнемам живота на такива чудни създания. Нима вече бях способна на всичко? Имаше ли все още някакво жестоко, брутално дело, което не бих могла да извърша? В пещерата ми бяха пораснали зъби и нокти на хищник, точно както баща ми бе казал, че ще се случи в пустинята. В дързостта ми спря да ме е грижа кой би могъл да ни чуе през нощта. Вече нямаше значение дали очите на Сия са подпухнали от плач, не ме интересуваше, че баща ми плюе на земята, когато ме види, за да се предпази, видимо убеден, че мога да му донеса лош късмет и дори да обрека душата му на вечно проклятие. Оставях ги да вярват, че от леговищата си в планините слизат лъвове и именно те издават тези дивашки звуци нощем. Сия не значеше нищо за мен. Нейните деца не бяха мои. Това кой щеше да оцелее, зависеше от сухожилията, мускулите и грубата сила на волята. Аз притежавах и трите. Спрях да се връщам в палатката и спях само в пещерата.

Дойде Хешван, наричан от някои „горчивия месец“, времето на Ной, когато дъждовете наводнили света така, както страстта на сърцето наводняваше главата ми. Позволявах на Бен Симон да наблюдава голотата ми, докато стоях на скалите над пещерата. Позволявах му да ме обладае направо там пред очите на летящите над нас соколи, пред очите на съпругата му, стига тя да се осмелеше да вдигне поглед към зъберите, които бях превърнала в свое владение. Моят любим ме доближаваше само дотолкова, че да стане ясно как аз съм тази, която трябваше да съгреши. Всеки мъж е изкушен от покварените си копнежи; няма да е истински мъж, ако искрицата на страстта не пламти в него. Но жена, която си позволи да се поддаде на подобни унижения, ще бъде съдена безмилостно, защото повтаря първородния грях, като една от дъщерите на Ева, и предава господните закони в името на собственото си удовлетворение. Аз приемах това. Вече бях престъпничка, убийца на собствената си майка; страстта бе нищо, сравнена с подобна злина.

Когато Бен Симон ме призовеше, тичах при него като покорно куче, но сега поне бях куче, което избира само своя господар. Позволявах му да ме обладае така, както го правят кучетата, а после се любехме като лъвовете, лице в лице, преплели тела. Когато кажеше, че трябва да си върви, не го пусках. Задоволявах всяка негова прищявка, предлагах му всяка ласка, за която копнееше, само и само да го убедя да остане. Изгарях, когато бях с него, пламтях и се разтапях в обятията му, а телата ни се извиваха в мрачна плетеница, защото се бяхме превърнали в зверове, за които това бе единственият начин за общуване. Солени сълзи пареха очите ми, но така и не падаха. Любовта ни бе разрушителна. Когато се почувстваше унизен от собствените си дела, Бен Симон започваше да сипе обиди срещу ми, после ридаеше и отново ме сграбчваше в обятията си. Не можех да му се наситя, защото знаех, че в мига, в който ме оставеше, щеше да се върне при семейството си. Той принадлежеше на тях. Никога не ме бе лъгал по този въпрос. Щях да наблюдавам следите от стъпките му, когато си отидеше, и да го оплаквам още преди да се скрие от погледа ми.

Това бе времето, когато си припомняхме преосвещаването на Храма, след отблъскването на сирийците, когато Адонай позволил маслото от един-единствен ден да гори в продължение на осем нощи, за да почетем нашата вяра и нашия триумф. Но сега Храмът бе изгубен за нас и нашето масло гореше сред виещ се черен дим. Скалите бяха пещта ни, а пламъците се издигаха от малкото криви клони, които успявахме да открием. Сипеше се блед дъжд, който пръскаше в огъня, и това превръщаше готвенето в почти непосилна задача. Щяхме да пируваме с месото от гълъба, който бях уловила с шала си. Създанието пееше тирр, тирр, прекрасна песен, звучеше като любовен призив. Вдигнах очи към един миртов храст и видях, че партньорката на гълъба го чака там. Сезонът, в който гълъбите мигрираха на юг, вече отминаваше и се запитах дали тази гълъбица, стояща върху клончето, ще отлети сама или ще остане, за да оплаква половинката си. Помислих си за думите, които Соломон бе казал на любимата си: О, хубава си, мила моя, хубава си! Имаш очи гълъбови. 7 7 От Книга Песен на песните от Соломона. гл.1,14. Всички цитати от Библията са по изданието на Св. Синод, 1993 г. — Б.пр.