Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Може би беше по-добре, когато бях невидима, когато мъжете ме подминаваха и извръщаха глави, когато си стоях у дома като куче. Сега почти не можех да се позная. Но знаех какво искам. Когато отивах, за да се разходя босонога сред скалите, оставях следа. Той винаги я проследяваше, за да ме намери. Но този грях нямаше да тежи на неговата душа, защото когато дойдеше при мен, аз никога, нито веднъж не казах „не“.

Нощите ставаха все по-хладни, а вятърът откъм Великото море носеше на синкавите си криле купища дъждовни облаци. Треската на момчетата все още не бе отминала. Боледуваха твърде дълго. Устните им бяха подути и белезникави. Синовете на Сия често забелваха очи и разговаряха с призраци. Наблюдавахме ги с безпокойство, страхувайки се от най-лошото. Стигна се дотам, че отказаха да ядат или да пият. И тогава, един ден, след като клоните на тамарикса се покриха с розови цветове, а измежду цепнатините в скалите се прокрадна зеленина, Сия също се разболя. Тя се кълнеше, че й няма нищо, но трепереше и отказваше да яде. Вечерта легна до своите момчета, а на следващата сутрин така и не стана. Когато й занесох вода, я прие, но погледът, който ми хвърли, бе ужасен. Внезапно сграбчи ръката ми и аз си помислих, че се кани да ме прокълне. Тя обаче ме погледна в очите с трескава настойчивост. Не знаех дали откри там това, което търсеше, но може би бе успяла, защото ме попита дали ще се грижа за него, ако умре. Знаех кого имаше предвид. Кимнах и й обещах, че ще го направя.

— Да, разбира се, че ще го направиш — промълви тя.

Не звучеше разгневена, а по-скоро като жена, която се е предала и вече няма нужда да се терзае с подробности относно онези, които ще останат в света на живите. Искаше единствено да се увери, че съпругът, когото обичаше, ще продължи да бъде обичан.

След това вече не можех да я погледна в очите. Сия, моята единствена приятелка, която се бе държала така мило с мен. Помагах, доколкото можех, коленичех до нея с мокър парцал, за да охладя горящата й кожа. Сварих чай от коприва и мента, но тя не искаше да пие. Приготвих супа от костите и месото на яребица, но тя поклати глава и ме отпрати. Никога досега не се бях грижила за някого, бил той болен или умиращ. Тя просто си лежеше, без да се оплаква, също като децата й, които стенеха тихичко. В Йерусалим можехме да платим на миним, които да дойдат със своите тайни песнопения. Те щяха да се молят за изцеление на Всевишния, а освен това, като властелини на фармака, лекарствата, бяха запознати с церове, които можеха да лекуват слепота, главоболие, треска. Корените на божура можеха да бъдат стрити, за да помогнат при припадъци; горещият восък спираше кървенето. Миним изписваха името Господне хиляда пъти, а свитъкът се поставяше в кожен калъф, защото това бяха толкова тайни молитви, че можеха да бъдат прошепнати единствено и само на Господ. Ако имах възможност, бих отишла при жените от тесните и затънтени улички, като онази, от която взех амулета за Амрам, защото често пъти те имаха достъп до по-мрачни заклинания и можеха да върнат към живот дори и онези, белязани от Ангела на смъртта.

Само дето нямаше към кого да се обърнем за лек. Нямахме нищо друго, освен пясък. Дните отминаваха, но не и треската. Дори и аз знаех, че едно човешко тяло може да приютява подобни демони само за кратко време.

Една нощ Бен Симон не дойде при мен. Отидох до мястото, където растяха Содомските ябълки. Камъните, които бях подредила толкова старателно, бяха разпръснати, може би от диви камили или пък от чакали, правили си леговище за през нощта. Във всеки случай моето заклинание бе разрушено. Когато се върнах в лагера, го открих прегърнал децата си и ридаещ. Сега вече знаех, че съм сгрешила. Човек наистина можеше да плаче в пустинята, дори и такъв, белязан със знака на лъва. В този миг разбрах какво точно представлявам за него. Не заемах първото, второто или дори третото място в живота му.

Това не промени моите чувства към него, не го измести от сърцето ми.

Но вече знаех.

Можех да сторя само едно, за да го разведря. Когато казах на Бен Симон, че ще тръгна на път в търсене на лек, той ме прегърна. Неговата благодарност ме опияни като вино. Исках да тръгна сама, но той не ми позволи. Една жена в пустинята бе като птичка в клопка, безпомощно създание, обречено да бъде уловено. Настоя баща ми да ме придружи и въпреки че той не изпитваше нищо към мен, се съгласи да бъде мой спътник, може би просто за да избяга от болните.

Бен Симон ми даде ножа си, онзи, който бе използвал, за да убие толкова много хора. По него имаше ръждиви петна, но сребърното острие бе толкова добре наточено, че когато го докоснах с ръка, от палеца ми потече кръв. Увих ножа в парче вълна, завързах го с въже, което бях изплела от дългата козина на моята коза, и го прибрах в туниката си. Бен Симон настоя още да вземем любимката ми с нас, за да може млякото й да ни храни, ако не откриехме нищо друго. Даде ми мяха си за вода и последните ни ечемичени питки. Един дар можеше да бележи и началото, и края на всичко. Нещо се случи, докато се сбогувахме. Беше ми дал всичките си притежания, но въпреки това между нас се спусна преграда. Усетих как гърлото ми се стяга, как сърцето блъска в гърдите ми. Гледах го в очите, но той вече не виждаше какво тая в себе си. Бях прозрачна за него, просто едно празно пространство. Отново се бях превърнала в невидимото момиче от деня, в който напуснахме Йерусалим, преди Бен Симон да спре очите си върху мен, докато прецеждах калта, за да изцедя мъничко вода, преди да научи името ми. Помислих си, че може би така убийците казват сбогом — безмилостно и с достойнство. Нямах представа, че той вече бе прочел какво бе написано за всички нас в Книгата на живота.