Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Морето ми се струваше много близо, сякаш можех просто да протегна ръка и да го докосна, но баща ми каза, че дотам има поне няколко дни път. Предупреди ме, че разстоянията в пустинята са илюзия, която е подлъгала мнозина, дори и големи мъдреци, и ги е отвела до смъртта им. Хората били сигурни, че се намират съвсем близо до морето и тръгвали към него под безмилостните лъчи на слънцето, път, който ги отвеждал право при малах ха-мавет, Ангела на смъртта, за когото казваха, че има хиляди очи и никога не изпуска от погледа си нито една от своите жертви.

Дните отминаваха под изгарящото слънце, докато продължавахме да вървим по древния път, който водеше към морето. Подминахме руините на някакво поселище, чиито жители сигурно са виждали луната двойна, отразена във водите на Соленото море. Градчето бе разрушено от римляните. Това място трябва да е било замислено като земен рай, построено от група вярващи от сектата на есеите, евреи, които следваха строги религиозни правила с точни часове за молитва. Твърдеше се, че нашият народ е бил разделен на четири групи, всяка със собствена философия, а след това е бил разделен още четири пъти в името на баланса. Дълбоко религиозни, есеите се бяха отделили от всички останали.

Името, което бяха дали на своя оазис, беше Сехаха, нашата дума за скрито убежище, защото къщите им бяха скрити от широките листа на старите палмови дървета. Те бяха дошли в пустинята като истински религиозни хора, изоставяйки уредения си живот в Йерусалим. Есеите бяха предрекли падането на Храма и бяха избягали на това място в очакване на Края на дните, за да прекарат последните си часове в молитви и за да могат техните преписвачи да работят над своите пергаменти, които да запазят прозренията им чак до деня, когато царството на хората щеше да достигне до неизбежния си край. Есеите забраняваха почитането на идоли, също като нас, но бяха далеч по-стриктни в спазването на каноните и отказваха дори да докоснат монета с изображение върху нея. Те вярваха, че никой сред хората не може да бъде цар, но въпреки това не биха вдигнали ръка, за да се сражават със своите потисници. Твърдяха, че съдбата им е в ръцете на Адонай и следователно стрелите и копията са нещо безсмислено. Бяха чада на мрака и на светлината, а единствената им земна битка се състоеше в това да вървят по пътя на светлината и да почитат онзи, който познава всинца ни, Елохим.

Видяхме рушащите се руини на техния акведукт, както и разположения под един водопад вир и пихме ненаситно, въпреки че водата бе пълна с останки от поселището, разрушено от римляните: газени лампи, счупени стъкла, глинени мастилници, купища острака — керамични чирепи, използвани за писане. Тук все още бяха останали високи дъбове и дафинови дървета, които да ни дарят със своята шарена сянка, но всичко, създадено от човешки ръце, беше разрушено. Изпопадалите дървени греди, изсечени от палмови дървета, както и листата, използвани за покриви на къщите, бяха почернели и овъглени от огъня. Бродих сред останките на стаята, в която бяха преписвали ръкописи, и подритвах разпилените по земята рафтове и колони. Останки от свитъците, изработени от козя кожа и папирус, лежаха в калта, загниващи и разпадащи се на парчета. Минах по калдъръмените пътища, за да видя ритуалните бани, обградени с широки, измазани с хоросан стъпала. Сега в тези бани имаше змии, свили своите гнезда край пълните със зловонна вода басейни.

Най-накрая стигнах до купчини кости, останките на вярващите. Въпреки че бях недостойна, раздрах изпокъсаните си дрехи в знак на почит и траур и промълвих молитва за мъртвите. Нека Неговото величаво име бъде почетено. Благословен да бъде Той, вовеки веков.

Върнах се при огъня, който баща ми беше разпалил. Прекарахме нощта в този оазис сравнително спокойни, защото знаехме, че римляните ще избягват мястото, населено с духовете на онези, които бяха посекли; от друга страна, уплашените чакали можеха да бъдат привлечени към нас, ако телата ни излъчваха миризма на страх. Знаехме, че животните бяха идвали тук и преди, тъй като костите на мъртъвците бяха разпръснати толкова надалеч, че не можахме да ги съберем, за да ги положим в каменен сандък, както подобаваше. Двамата с баща ми се споглеждахме и може би сега всеки виждаше другия в различна светлина, докато звездите сияеха в небето, а костите проблясваха край нас. През тази нощ така и не се заяде с мен. Наместо това ми каза, че трябва да поспя първа, а той ще остане буден, за да ни пази от зверовете, които могат да ни заобиколят. Това беше първият акт на загриженост, който някога бе проявявал към мен.