Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

— Мислиш ли, че и теб ще убия отвътре? — попитах го безразсъдно по време на един обяд, докато мърмореше над зеленчуците, които бях приготвила.

Той ме изгледа злобно. Бе се изгърбил, болнав мъж, който изведнъж се бе превърнал в старец. За първи път го видях истински въпреки невидимото му наметало. Бе съкрушен. Тогава осъзнах, че мълви молитва за мъртвите, думите, които човек трябва да произнесе, когато някой си отиде: Благословен бъди, Ти Господарю наш и Боже наш, Царю на вселената. Беше в траур още от деня на раждането ми, така и не бе спрял да оплаква майка ми. Внезапно се почувствах засрамена. Той бе мой баща, независимо колко жестоко се отнасяше с мен, а аз не го почитах.

Празнувахме Господната слава, когато дойде Празникът на шатрите 6 6 Празникът на шатрите — продължава осем дни и напомня за скитанията на евреите след извеждането им от Египет. Това е и празник на есенното плодородие. — Б.пр. .

Мъжете се молеха, но нямахме гроздове на лозницата или червени нарове, които да разчупим, за да може сокът им да се посипе в устите и по ръцете ни, така че този ден се различаваше съвсем малко от всеки друг. Скоро времето започна да се променя. Или поне птиците се завърнаха. Така и не бях осъзнала колко безмълвен беше светът в месеците на голямата жега, докато ятата не се появиха в небесата над нас. Това бе пътят, по който поемаха, за да прекарат зимата на юг, където нощите не бяха толкова черни и мразовити. Цялото небе се покри с ята чучулиги и червени чинки. Имаше жълти овесарки, гургулици, синьо-зелени абисински канарчета, ибиси с блестящи пера. Натъквахме се на цели колонии от яркожълти и тюркоазени пчелояди, които си подвикваха един на друг дори и през нощта. Над нас се бе ширнала огромна, пъстроцветна маса, понесла се на север в търсене на зелените поля. Понякога птиците бяха като облаци на хоризонта, друг път заемаха целия небосвод. Да видиш тези искрящи вълни в червено и синьо, бушуващи над белотата на пустинята, бе същинско чудо. Вече не отброявах дните с тъга, а с радост.

Дори когато бях нечиста и трябваше да се отделя от останалите, дори и когато съпругата му можеше да се събуди посред нощ и да забележи липсата му, Бен Симон продължаваше да идва при мен. В Четвърта книга Мойсеева бе записано, че мъжете трябва да избягват жените в тяхното време от месеца и следователно това бе закон. Ние обаче бяхме нарушили всеки възможен закон в пустинята. Ето докъде ме бяха довели порязванията по краката ми, първото правило, което бях пренебрегнала. Нямах си майка, която да ме научи на тези неща, но истината беше, че не бих се подчинила дори и ако тя ме бе предупредила. Един нарушен закон води до друг. Бен Симон стана нечист, покрит с моята кръв по начина, по който се бе покривал с кръвта на римляните, когато бе поразявал враговете си в двора на Храма. Той бе свикнал с извършването на престъпления. Държанието му беше едновременно нежно и по мъжкарски грубо. Когато се отпуснеше по гръб, положил ръка върху бедрото ми, с все още твърдия си член опрян в мен, не можех да видя дори отблясък на вина в очите му. Той казваше, че Бог може да разграничи грешника от греха, но това, което правехме, бе отвъд всяко наказание.

Щом слезех от пещерата, виждах, че Сия знае къде ходи съпругът й, когато не е до нея. Виждах го в примиреността, с която вършеше работата си, в намръщеното й лице. Не можех да срещна очите на приятелката си. Всичко, което можех да бъда, бе изчезнало. Момичето, което стигна до оазиса в нощта, когато Храмът гореше, вече не оставяше следи. Онази, която бе имала пепел в дългата си червена коса и бе скърбяла за загубата на своя град и своя дом, се бе изгубила нейде назад, там, където растеше цитрусовото дърво. Ключът, който бе отворил вратата към пустинята, бе разтворил и дверите на моето предателство към Сия.

Имах пясък между зъбите си. Вече бях жена на пустинята, а не уплашена пришълка, градско момиче, което се страхува от скорпиони. Бях станала неумолима в своята целеустременост, готова на всичко, за да получа желаното. По този начин се раждаха ловците. Усещах нещо първично и животинско в себе си, мрачен отблясък на волята ми за оцеляване. Ако поисках нещо, то ставаше мое. Промъквах се към кацналите птици и ги улавях с шала си, а понякога и с голи ръце. Бях ловка и коварна, същинска лъвица. Бях наблюдавала внимателно как черната пустинна усойница е способна да хипнотизира някоя птица, бавно увивайки тяло около плячката си, чак докато фаталното захапване не я парализираше.